Саймън Бекет - Огнената диря

После излязох от стаята и се огледах. Личеше си, че голямата къща е ремонтирана наскоро. Белите стени бяха прясно измазани, а на пода беше просната рогозка от кокосови влакна. На площадката пред стълбището имаше панорамен прозорец с изглед към малък пясъчен залив. От двете му страни беше затворен с естествена преграда от скали. Отгоре се спускаха тесни стъпала и водеха до дървен кей, към който бе закотвена лъскава яхта. Дори и в заслона на залива мачтата й се клатеше яростно на огромните вълни. В припадащия мрак успях да различа две човешки фигури на кея. Черният скиорски пуловер на единия, който сочеше с пръст към залива, ми подсказа, че това е Страчън. Другият трябваше да е Брус, завършилият за медицинска сестра учител.

По-голямата част от пода на входното антре на първия етаж беше покрита с огромен персийски килим. На задната стена имаше рисувана с масло картина. Беше абстракция: водовъртеж от лилави и сини точки, насечени с индигови линии, която впечатляваше и в същото време объркваше. Вече я отминавах, когато забелязах, че името в долния ъгъл беше на Грейс Страчън.

В далечния ъгъл на коридора имаше отворена врата и отвътре се носеше музика от радио или грамофон. Някой подръпваше струните на испанска китара. Пристъпих прага и се намерих в просторна слънчева кухня. Въздухът ухаеше на различни подправки. От тавана висяха медни съдове, други бяха поставени върху голяма печка и нещо къкреше в тях.

Грейс беше до нея, режеше зеленчуци. Обърна се и ми се усмихна през рамо.

— Виждам, че си намерил дрехите.

— Най-накрая.

Тя махна един паднал пред очите й кичур с опакото на ръката си. Дори и в обикновена черна престилка беше просто неустоима. Ефектът се подсилваше от факта, че тя сякаш не осъзнаваше сексапила си.

— Майкъл ще дойде всеки момент. Преди малко заведе Брус до залива да му покаже последния си проект. Брус е човекът, който ти намести ръката? — каза въпросително тя.

— Да, съпругът ти ми разказа. Справил се е чудесно.

— Той е истинско съкровище. Сам предложи да дойде и да те прегледа след училище. Мога ли да ти предложа нещо за пиене или по-добре за хапване? Сигурно умираш от глад.

Чак сега осъзнах, че съм гладен като вълк. Не бях слагал нищо в устата си от вчера.

Грейс сложи край на колебанията ми.

— Да ти направя ли сандвич? Или по-добре омлет?

— Наистина, не…

— Тогава омлет.

Тя наля олио в малък тиган и докато чакаше мазнината да загрее, сръчно счупи три яйца в една купа.

— Майкъл ми каза, че си от Лондон — каза, докато ги разбъркваше енергично.

— Точно така.

— Не съм била в Лондон от години. Непрекъснато моля Майкъл да отскочим за малко, но той е ужасно консервативен. Сякаш е залепен за острова. Не иска да мръдне по-далеч от Луис, който, да си го кажем честно, не може да се нарече меката на културата.

„Консервативен“ не беше определение, което бих свързал със съпруга й, но както се бях уверил сам, той беше човек на изненадите.

— От колко време живеете тук?

— Ами… четири години. Не, пет. Господи! — поклати тя глава, удивена от бързината, с която течеше времето.

— Сигурно не ви е било лесно да свикнете с живота тук.

— Всъщност не беше трудно. Винаги сме искали да живеем далеч от шума на големия град. Вероятно си мислиш, че скучаем, но не е така. Майкъл винаги си намира работа, а аз помагам в училището. Преподавам рисуване.

— Видях картината в антрето. Впечатлен съм.

Тя сви нехайно рамене, но изглеждаше поласкана.

— Това е просто хоби. Работата ми в училището ни сближи с Брус. Той е работил като начален учител във вътрешността и опитът му е безценен за острова. А аз обичам деца и се радвам, че мога да работя с тях.

По лицето й пробяга тъга, но бързо отмина. Отместих поглед, усетил неудобство, сякаш бях надникнал в личното й пространство. Вече бях забелязал, че със Страчън нямаха деца. Сега разбрах как го преживява тя.

— Видях в заливчето яхта — казах, за да върна разговора на безопасна територия. — Красива е.

— Прекрасна е, нали? — усмихна се тя и остави на масата пресен хляб и купичка с масло. — Майкъл я купи веднага, след като се преместихме тук. Дълбочината й е само два метра, но заливът не е достатъчно дълбок за нещо по-голямо. Майкъл пътува с нея до Сторноуей, когато има работа там.

— Как се запознахте двамата? — полюбопитствах аз.

— Ами… може да се каже, че сме се познавали цял живот.

— Да не би да е детска любов?

Тя се засмя.

— Знам колко банално звучи, но е точно така. Израснахме заедно близо до Йоханесбург. Майкъл е по-голям от мен и като малка го следвах навсякъде. Може би затова ми харесва тук. Имам възможност да го държа под око.