Саймън Бекет - Огнената диря

Жалкият опит за хумор пред лицето на смъртта се оказа пълен провал. Продължих да лежа, но гневът започна бавно да се надига в мен. „И какво, ще си стоиш тука, така ли? Ще се предадеш?“

И тогава, само миг преди да взема окончателно решение, видях светлината.

В началото реших, че халюцинирам. Зърнах само една малка жълта искрица, танцуваща в мрака пред мен. Но когато помръднах с глава, тя си остана на същото място. Затворих очи, после рязко ги отворих. Светлинката си беше там. Изпълнен с надежда, реших, че виждам къщата на Страчън. Тя беше по-близо до мен от селото. Все пак може би бях вървял в правилната посока. Част от мен съзнаваше, че светлината е прекалено високо, за да идва от къща, но не ми пукаше. Беше нещо, което ми даваше цел. Без да мисля повече, се закрепих на краката си и тръгнах към нея, олюлявайки се.

Светлината танцуваше точно над мен, но не можех да кажа на какво разстояние. Всъщност нямаше значение. Жълтото пламъче, единственото нещо в цялата вселена, ме привличаше като пеперуда към себе си. С всяка моя стъпка светлината ставаше все по-силна. Сега вече можех да видя, че не е постоянна, припламваше в някакъв незнаен ритъм, издигаше се нагоре, после се снишаваше. Усетих като в несвяст, че теренът под краката ми отново тръгна нагоре. Стана стръмно. Въпреки че си помагах със здравата ръка, няколко пъти се оказвах на колене, но веднага се надигах и продължавах напред. Светлината приближаваше и аз съсредоточих цялото си внимание в нея, сляп и глух за всичко останало.

Изведнъж го видях пред себе си. Не беше автомобил, нито къща. Просто затихващ огън пред разрушена каменна постройка. Борейки се с разочарованието, се взрях в онова, което огънят разкриваше пред мен. От всички страни ме заобикаляха странни обли камъни и гледката им събуди в мен неясен спомен. Изведнъж се сетих. Това не бяха природни образувания.

Бяха надгробни камъни.

Броуди и Страчън ми бяха споменали за тях. И осъзнах, че бях навлязъл в планината много по-надълбоко, отколкото си мислех.

Бях се изкачил до билото й.

В този момент и последните сили ме напуснаха и аз се олюлях като пиян. Погледът ми случайно попадна върху каменната постройка. Успях да мярна някакво движение през отворената врата. Оттам изплува неясна човешка фигура, покрила главата си с качулка. Влезе в светлия кръг от гаснещия огън и искрящите от отразените пламъци очи под качулката се взряха в мен.

Огънят пред мен угасна изведнъж и всичко потъна в мрак.

Няма вятър. Това беше първата мисъл в главата ми. Няма вятър, няма дъжд.

Пълна тишина.

Отворих очи. Бях в някакво легло. През белите завеси на прозорците влизаше приглушена дневна светлина и откриваше пред мен просторна бяла стая. Бели стени, бял таван, бели чаршафи. Първата ми мисъл беше, че съм в болница, но после разсъдих, че в болниците няма юргани и двойни легла. Нито стъклени душкабини, като стана дума за това. А таблите на леглото изглеждаха сякаш пренесени директно от страниците на списанията за вътрешен интериор.

Но това, че не знаех къде съм в момента, не ме притесняваше изобщо. Леглото беше топло и меко. Останах под завивките и мислено се върнах към последните събития, които паметта ми бе съхранила. Всичко изникна в главата ми удивително бързо. Къщата. Изоставената в канавката кола. Падането в мрака, а после преследването на далечния пламък.

Тук вече нещата започнаха да стават неясни. Драпането нагоре по планинския склон, древните надгробни плочи и онази фигура на входа на старата каменна къща — всичко беше като сюрреалистична картина от някакъв сън. След това мъглата се сгъстяваше още повече. Бяха останали само разпокъсани образи — някой ме носи в непрогледния мрак, някой намества рамото ми, докато крещя като побъркан.

Рамото ми…

Отметнах юргана, отчитайки мимоходом, че съм чисто гол, докато погледът ми пътуваше до превръзката, която придържаше лявото ми рамо към гърдите. Беше професионална работа, поне доколкото успях да видя. Сгънах внимателно ръката си и потръпнах. Болеше ужасно, но иначе всичко беше на мястото си. Някой се бе погрижил за мен, макар да нямах спомен за това. Това ми се стори странно, защото наместването на раменната става не е нещо, което човек може лесно да забрави.

Огледах ръцете си и първото нещо, което забелязах, бе, че часовникът ми липсва. Нямах представа за часа, знаех само, че вече е ден. Обзе ме чувство за тревога. Колко време съм спал? Все още не бях казал на Уолъс, нито на някой друг, че си имаме работа с убийство. Освен това бях обещал на Джени да й се обадя снощи. Тя щеше да се побърка от притеснение, да се чуди какво става с мен.