Саймън Бекет - Огнената диря

Трябваше да се върна в селото по най-бързия начин. Махнах юргана и вече се оглеждах за дрехите си, когато вратата се отвори и в стаята влезе Грейс Страчън.

Беше още по-зашеметяваща, отколкото си спомнях. Прибраната назад черна коса откриваше съвършения овал на лицето й. Тесните черни панталони и кремавият пуловер демонстрираха стройна и слаба, но чувствена фигура. Тя ми се усмихна мило.

— Здравей, Дейвид. Тъкмо идвах да проверя дали си се събудил.

Вече знаех къде се намирам. Спомних си, че съм гол чак когато погледът й пробяга надолу. Бързо се покрих с юргана, но беше късно. В черните й очи лумнаха закачливи пламъчета.

— Как се чувстваш, докторе?

— Объркан. Как се озовах тук?

— Майкъл те доведе снощи. Намерил те в планината. Или по-скоро ти си го намерил.

Значи Страчън ме бе спасил. Припомних си появилата се на светлината от огъня фигура.

— Значи онзи, когото видях, е бил съпругът ти?

Тя се усмихна.

— Да. Това е едно от неговите увлечения. Радвам се, че не съм единствената, която ги намира за странни. Добре, че е бил там.

Нямах какво да възразя на това, но все още се питах колко време бях спал.

— А колко е часът? — попитах.

— Наближава три и половина.

Бях проспал повече от половината ден. Изругах се наум и казах:

— Може ли да използвам телефона ви? Трябва да осведомя хората си за случилото се с мен.

— Вече го направихме. След като те доведе тук, Майкъл се обади в хотела и говори със сержант Фрейзър… мисля, че така се казваше. Обясни му, че си претърпял инцидент, но сега вече си в безопасност.

И това беше нещо, но то не отменяше разговора ми с Уолъс. Трябваше да се свържа и с Джени, да й кажа, че съм добре.

Ако все още искаше да разговаря с мен.

— Но все пак имам нужда от телефон, ако това не ви затруднява, разбира се.

— Никакъв проблем. Ще съобщя на Майкъл, че си буден. Той ще донесе апарата. — Грейс вдигна вежди в съвършена дъга, на устните й се появи лека усмивка. — Ще му кажа да донесе и дрехите ти.

Тя излезе от стаята и аз зачаках нетърпеливо в леглото. Мисълта за пропуснатите часове ме изяждаше. Не мина много време и на вратата се почука.

Майкъл Страчън влезе в стаята с дрехите ми — току-що изпрани и изгладени. Най-отгоре се виждаха портфейлът, часовникът и безполезният мобилен телефон. Под мишницата му имаше вестник, но той го задържа за себе си.

— Грейс ми каза, че си искаш дрехите — усмихна се той и постави вещите ми на стола до леглото. После бръкна в джоба си и извади безжичен телефон. — И това също.

Исках да проведа разговорите си веднага, но се въздържах. Ако не беше този човек, сигурно сега щях да съм мъртъв.

— Благодаря. И още веднъж благодаря за помощта миналата вечер.

— Няма защо. Щастлив съм, че можах да помогна. Трябва да ти призная, че ме изплаши до смърт, когато се появи там изневиделица.

— Беше взаимно — отвърнах малко сухо. — Как ме пренесе дотук?

Той сви рамене.

— През по-голямата част от пътя успях да те задържа на крака, но последните метри се наложи да те метна на гръб.

— Носил си ме?

— Само до колата. Невинаги се качвам там с нея, но се радвам, че вчера я взех. — Каза го някак между другото, сякаш да носиш зрял мъж на гърба си, макар и на късо разстояние, не е кой знае какво. — Е, как е рамото ти?

Размърдах предпазливо изкълченото рамо.

— По-добре от вчера.

— Брус се измъчи снощи, но успя да го намести. Ако не беше той, сигурно щяхме да те закараме в болница. Или да те натоварим на ферибота на Йън Кинрос. Уверявам те, че нямаше да ти бъде много забавно в състоянието, в което се намираше.

— Брус…

— Брус Камерън. Той е учител, но изкара и курсове за медицинска сестра. Помага в клиниката.

— Полезна комбинация — усмихнах се аз.

По лицето на Страчън премина сянка, но не успях да схвана значението й.

— И той си има своите моменти. След малко ще се запознаеш с него. Грейс му се обади да го уведоми, че си се събудил, и той настоя да дойде да види как се чувстваш. Ох, щях да забравя, твоят колега открил тази сутрин колата на Елън и я върнал на пътя. Предполагам, че ще се зарадваш на новината, че не е повредена. Какво се случи? Завил си рязко заради заблудила се овца?

— Не, не беше овца, а голдън ретрийвър.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Искаш да кажеш, че е бил Оскар? Боже, сигурно се шегуваш! Бях го взел със себе си, но по едно време ми се изгуби от погледа. Много съжалявам.

— Не се тревожи. Радвам се, че не го блъснах. — Любопитството ми най-после надделя над доброто възпитание. — Слушай, не искам да ме помислиш за неблагодарен, но какво, по дяволите, правеше там?