Саймън Бекет - Огнената диря

Той се усмихна леко засрамено.

— От време на време преспивам там. Грейс го смята за лудост, но когато бях дете, баща ми често ме водеше със себе си на сафари. Планината ми дава онова изгубено усещане за свобода и пространство от онези дни. Не съм религиозен, но там има нещо… как да кажа… свръхестествено.

Не бях подозирал за тази страна от личността на местния благодетел.

— Но и самотно. И много студено — промърморих аз.

Той се засмя.

— Опаковам се добре, а усамотението е част от всичко това. Брочът е чудесно място за мислене.

— Броч?

— Каменната къща, където ме откри. Това е стара наблюдателна кула. По тези места й викат „броч“. Харесва ми мисълта, че преди две хиляди години някой е стоял край огъня, както правя сега и аз. Имам чувството, че продължавам традицията. А онези плочи са още по-стари. Погребаните под тях хора може да са били владетели, водачи на кланове, какви ли не, а сега от техния свят са останали само няколко купчини камъни. Осъзнаването на това ти дава възможност да видиш нещата в перспектива, не мислиш ли?

Изведнъж се смути.

— Стига вече за мрачните ми тайни. Ето, донесох ти това.

Той ми подаде вестника, който стискаше под мишницата си. Беше „Луис Газет“ от миналата вечер, прегънат на втората страница. Заглавието на статията гласеше: „Загадъчна смърт при пожар в Руна“. Отдолу се мъдреше името на Маги Касиди. Вътре се даваха зловещи подробности от откриването на изгорелия труп, фактите бяха оскъдни, но тълкувания и размишления имаше, колкото щеш. Естествено, Маги не бе пропуснала да поразсъждава и за спонтанното самозапалване на хора, дори споменаваше името ми, наричайки ме „многоуважаваният съдебен антрополог, доктор Дейвид Хънтър“.

Можеше да бъде и по-лошо. Добре, че Дънкан й бе попречил да снима мястото.

— Дойде тази сутрин с ферибота — каза Страчън. — Реших, че ще ти е интересно да го прочетеш.

— Благодаря. — Статията бе разбудила у мен нетърпение да се захвана за работа. — Малко ми е неудобно да попитам след всичко, което направи за мен, но дали ще имаш време да ме откараш до селото?

— Разбира се! — отвърна той, после ме погледна загрижено. — Всичко наред ли е?

— Да. Просто имам още малко работа.

Той кимна, но не бях сигурен, че успях да го убедя.

Изчаках го да излезе и веднага захапах слушалката. Номерът на Уолъс беше в мобилния ми телефон. Открих го и го набрах на стационарния. „Хайде, побързай!“, замолих се безгласно аз.

Този път той вдигна.

— Да, доктор Хънтър? — започна някак припряно, сякаш прекъсвах важна работа с досадното си обаждане.

Казах директно:

— Жертвата е била убита.

Настъпи кратка пауза. После той почти изсъска от яд:

— Сигурен ли сте?

— Ударена е в долната част на темето и черепът се е пукнал, но не се е счупил. Пожарът е предизвикал пръсването му в тази точка.

— Не може ли да е паднала? Да се е паникьосала, когато се е подпалила и…

— Би могло, но рана като тази щеше да я убие на място или най-малкото да я остави в безсъзнание. Не е възможно да се е придвижила след това. В такъв случай щяхме да намерим тялото да лежи по гръб, не с лицето надолу, както беше.

Отсреща се чу тежка въздишка.

— И мислите, че няма място за грешки?

Забавих отговора си от страх да не избухна.

— Искахте мнението ми, имате го. Някой е убил тази жена и после е запалил тялото й. Не е било злополука.

Настъпи кратка пауза. Можех да чуя как машинката в главата му се върти, докато обмисля възможността да отклони екип от железопътната катастрофа и да го изпрати тук.

— Добре — отвърна той делово. — Утре сутринта ще изпратя екип и криминолог при вас.

Погледнах през прозореца. Слънцето вече клонеше надолу.

— Не може ли да стане днес?

— Няма как. Трябва да отидат първо до Сторноуей, после да хванат ферибота до Руна.

Не бях доволен, но не можех да направя нищо повече. Уолъс побърза да приключи разговора и аз набрах мобилния телефон на Джени. Той ме препрати директно към гласовата поща. Оставих й съобщение, като се извиних, че не бях успял й се обадя снощи. Казах й, че съм добре и ще й звънна по-късно. Това ми се стори недостатъчно и неадекватно. Бих дал всичко, за да я видя в този момент. Но това беше невъзможно.

Едва когато оставих слушалката, осъзнах, че бях набрал първо номера на Уолъс, вместо този на Джени. Изпълнен с тревожни размисли върху въпроса за приоритетите ми, отметнах юргана и станах.

Душът ме ободри и върна енергията ми. Горещата вода облекчи болката в рамото и изми калта и смрадта от изминалата нощ. Превръзката беше полутвърда — от велкро, пяна и пластир — и успях да я махна бързо и без проблем. Но обличането с една ръка се оказа по-трудно, отколкото си представях. Лявото ми рамо беше почти неподвижно и докато навлека дебелия пуловер, целият плувнах в пот, сякаш бях тренирал часове във фитнеса.