Саймън Бекет - Огнената диря

Той сякаш прочете мислите ми, усмихна ми се извинително и обясни:

— Направих някои справки в интернет. Надявам се, че нямаш нищо против, но винаги заставам на нокти, когато става дума за Руна. Намерих всичко в публичните файлове.

Не можех да го обвиня в нищо, но въпреки това не ми хареса, че се рови в миналото ми. От друга страна, миналата нощ ме бе довел в дома си и ми бе предоставил легло. Нормално беше да прояви любопитство.

— Показвах на Брус къде ще бъдат загражденията за новия ми проект. Планирам да изградя на Руна рибовъдна ферма. Ще отглеждам атлантическа треска. Никакви химикали, екологично чисто производство и ще открия най-малко шест работни места. И повече, ако потръгне. — Ентусиазмът му придаваше вид на хлапак. — Може да се окаже истинска гордост за икономиката на острова. Мисля да започна строежа й през пролетта.

Грейс беше извадила от хладилника едно пиле и режеше месото с ловкостта на професионален готвач.

— Все още не съм убедена, че ще е добре да направиш развъдника в подножието на градината — обади се тя.

— Скъпа, казах ти вече, из целия остров няма друго толкова закътано място. Плюс това градината ни така или иначе стига до морето, а то е пълно с риба.

— Да, но когато го направиш, ще започнат да идват клиенти и туристи. Домът ни ще се превърне в къща за гости.

Камерън се засмя, както ми се стори, угоднически. В погледа на Страчън се появи леко раздразнение, но в същия момент някой почука на външната врата и той бързо обърна глава.

— Тази сутрин тук е истинско стълпотворение — каза Грейс и се пресегна за кърпа да подсуши ръцете си, но Страчън вече тръгваше.

— Аз ще отворя.

Минавайки покрай дъската за рязане, той грабна едно парченце морков, подхвърли го и го лапна с уста. Видях усмивката на Грейс и неволно си спомних последните караници между мен и Джени. Нямаше начин да не завидя на тази двойка.

— Сигурно е някой от твоите хора — погледна ме тя, когато от коридора се чуха гласове.

Надявах се да е така. Но вместо Фрейзър или Дънкан, Страчън въведе в стаята Маги Касиди.

— Вижте кой се появи — каза той с лека ирония. — Грейс, нали познаваш Маги Касиди? Внучката на Роуз Касиди?

— Разбира се — усмихна се Грейс. — Как е баба ти, Маги?

— Още се държи, благодаря. Здравей, Брус. — Тя погледна към учителя и в отговор получи пестеливо кимване. После се обърна към мен и ми се ухили по хлапашки. — Радвам се да ви намеря все още цял, доктор Хънтър. Чух за снощното ви приключение. Днес сте тема номер едно в бара.

„Бас държа, че е така“, си казах унило.

— Какво те води насам, Маги? — попита Страчън. — Да не би да се надяваш да изкрънкаш интервю от доктор Хънтър?

— Всъщност исках да видя теб. И госпожа Страчън, естествено — добави непринудено Маги. Гледаше право в него с широко отворени очи — самата невинност. — Искам да направя репортаж за вас. Сега Руна е в новините и мисля, че моментът е подходящ. Ще поговорим за приноса ви за острова, ще направя няколко снимки на двамата в дома ви. Мисля, че ще стане много добре.

Той изведнъж стана сериозен.

— Съжалявам, но не излизам добре на снимки.

— Хайде, скъпи — опита се да го придума Грейс. — Звучи забавно.

— Да, мисля, че е добра идея, Майкъл — гръмна неочаквано гласът на Камерън. — Грейс е достатъчно фотогенична и за двама ви. И ще бъде реклама за бъдещата ферма.

— Точно така — настъпи Маги, усетила подкрепа, и се усмихна широко на Страчън. — Сигурна съм, че ще успея да ви направя хубава снимка.

Забелязах как едната вежда на Грейс потръпна при откровеното кокетничене на репортерката. Маги не можеше да се нарече красива в традиционния смисъл на думата, но у нея имаше нещо, което привличаше погледа.

Но Страчън, изглежда, беше имунизиран.

— Не, не мисля, че ще стане — отсече той.

— Моля ви, помислете си! Може…

— Казах не. — Той не повиши глас, но нямаше никакво съмнение, че това беше последната му дума. — Мога ли да помогна с нещо друго?

Тонът му все още беше любезен, но беше очевидно, че я подканва да си върви. Маги се опита да прикрие разочарованието си.

— Ъ… не. Това беше всичко. Извинете ме за безпокойството.

— За нищо — отвърна той. — Всъщност мога ли аз да ви помоля за нещо?

Лицето на младата жена светна на мига.

— Да, разбира се.

— Трябва някой да закара доктор Хънтър до хотела. Ще ме спасите от едно ходене дотам, ако го вземете с колата си. Това устройва ли те, Дейвид?

Идеята да пътувам с репортер, който веднъж вече ме бе направил на глупак, не ме очарова, но тя се връщаше в селото и това ме устройваше. И без това бях задлъжнял достатъчно на Страчън.