Саймън Бекет - Огнената диря

— Ако Маги няма нищо против — отвърнах аз.

Погледът й ми показа, че има, но тя каза:

— С удоволствие.

— Трябва да ни дойдеш още веднъж на гости, преди да заминеш, Дейвид — рече Грейс и ме целуна по бузата. Уханието на мускус направо ми взе акъла. Мимолетното докосване на устните й до кожата ми оставиха тръпнещ спомен, който щеше да остане за дълго в мен.

Докато се отдръпваше, хвърлих бърз поглед към Камерън. Той ни гледаше със зле прикрита ревност. Увлечението му по госпожа Страчън беше толкова очевидно, че не знаех дали да се засрамя заради него, или да го съжаля.

Страчън си бе възвърнал доброто настроение. Дойде да ни изпрати до вратата. Когато я отвори, отвън ни посрещнаха леденият вятър и противният дъжд. На стената до входа беше подпрян опръскан с кал планински велосипед. Големите кошове отзад му придаваха несиметричен вид.

— Не ми казвайте, че Брус е въртял педалите дотук в това време — ахна Маги.

— Той твърди, че така поддържа формата си — засмя се Страчън.

— Проклет мазохист — изсумтя Маги и подаде ръка на домакина. — Радвам се, че се видяхме, господин Страчън. Ако промените решението си…

— Не, няма — прекъсна я той и веднага й се усмихна широко, за да смекчи отказа си. В очите му се появи игриво пламъче. — Но ако се помолите на доктор Хънтър, може би ще успеете да го накарате да ви отговори на няколко въпроса. Сигурен съм, че ще му бъде приятно да прочете името си в утрешния вестник.

Лицето на Маги смени цвета си. Без да коментира, тя тръгна срещу вятъра към паркираното отпред ръждясало мини, което ми се видя като беден роднина до сааба на Страчън и черното порше „Кайен“, което предположих, че е на Грейс. Нещастната таратайка ми напомни за колата, която Джени използваше за града, и сърцето ми отново се сви. Нямах представа дали се тревожи за мен и какво да й кажа, когато най-после се свържа с нея.

Когато се качих в колата, Маги вече събличаше огромното, поне с два номера по-голямо, червено палто.

— Парното е развалено, може да работи само на максимум. Ако останете с якето, ще се сварите — каза тя и хвърли небрежно палтото си на задната седалка. Тежкият аленочервен плат тупна грозно на седалката като окървавен чувал. Останах с якето. Щеше да ми отнеме много усилия и време, докато се справя с една ръка.

Маги смръщи вежди, докато се опитваше да събуди грохналия от старост двигател.

— Проклета машина! — изруга тя, когато двигателят се закашля и се задави. — На баба е, но тя вече не шофира. Знам, че е за изхвърляне, но ми е удобна, когато идвам тук.

Най-после колата се събуди. Маги натисна газта и пое по алеята към главния път. Загледах се през прозореца към брулените от вятъра хълмове, които вече чезнеха в здрача.

— Няма ли да го кажете най-после? — рече неочаквано тя.

— Какво да кажа?

Бях се замислил толкова дълбоко за Джени и за предстоящото разследване, че не забелязах настъпилата тишина. Но Маги очевидно я бе взела за своя сметка.

— Дето ви излъгах на ферибота и се представих за писателка.

Отне ми известно време, докато схвана за какво говори. Паузата я накара да заеме отбранителна позиция.

— Какво толкова? Аз съм репортер. Просто си вършех работата. Нямам намерение да се извинявам за това.

— Не съм го искал.

Тя ме погледна нерешително.

— Не се сърдите, нали?

Въздъхнах. Под нахаканото й поведение се криеше крехка и уязвима душа.

— Не, не се сърдя.

Тя си отдъхна. Очите й говореха за невинност, каквато вече подозирах.

— Е, ще ми кажете ли така, неофициално, какво става в онази къща?

Въпреки черните си мисли не можах да сдържа усмивката си.

— Не се предаваш, а?

Тя се усмихна засрамено.

— Само попитах. Един опит, какво толкова?

Откровените й думи разбиха и последните остатъци от резервираност между нас. Нямах сили да се ядосвам. А и знаех, че утре по това време тя ще се окаже във вихъра на случай, за който не бе и мечтала. Усетих лека вина за хаоса, който щях да предизвикам в това малко и сплотено общество. Руна още не знаеше, но съвсем скоро от спокойното му съществуване нямаше да остане и следа.

Дори и аз нямах никаква представа колко силен щеше да е трусът.

Първата ми работа, след като Маги ме остави пред хотела, беше да потърся Елън и да й поднеса извиненията си за оставената в канавката кола, но тя само махна с ръка.

— Не се тревожете за това. Важното е, че вие сте добре. Поне до известна степен — добави тя с усмивка и погледна към превръзката ми. — Не всеки изгубен на острова може да се похвали с вашия късмет.