Саймън Бекет - Огнената диря

Обратният път нагоре беше истински кошмар. Не виждах нищо и трябваше да се придържам само с една ръка, за да се издърпам нагоре по хлъзгавия склон. Налагаше се да осигуря относителен покой на другата, защото болката в рамото непрекъснато се усилваше. Щеше да е ужасно, ако бях скъсал сухожилие, но сега не исках да мисля за това. Така или иначе в момента не можех да направя нищо.

Докато стигна до по-равната част, вече плувах в пот и бях изтощен до смърт. Последните няколко крачки изминах с лазене. Когато се изправих, краката ми се огънаха, сякаш бяха от гума. В първия момент радостта, че успях да се изкача, помете всяко друго чувство, но бързо осъзнах, че нещо не е наред.

Пътя го нямаше.

Облекчението изчезна на мига. Направих още няколко предпазливи крачки, надявайки се да го усетя под краката си, но под обувките ми имаше само торф и кална неравна земя. Явно бях загубил ориентация при падането. Вместо да изкача склона към пътя, бях изпълзял върху билото на друг хълм.

Наложих си спокойствие и след известно обмисляне реших, че имам само една възможност. Пътят беше останал на срещуположния хълм. Трябваше да се върна долу и да изкача другия склон.

Тръгнах надолу, пързаляйки се по калния склон, и изминах последните метри по гръб. Зашарих с очи по неравния терен в опит да позная хълма, откъдето бях паднал, но без никакъв резултат. „Хайде, тръгвай! Трябва да е някъде тук!“ Но долината, в която се намирах, явно си имаше своя логика. В тъмното ми заприлича на лабиринт от възвишения и падини. Колкото и да се взирах в тях, нямаше как да отгатна къде извежда всеки от склоновете.

Нито пък имах някаква представа къде се намирам.

Знаех, че не съм далече от пътя, но не знаех накъде да тръгна. Вдигнах поглед с надежда да зърна някоя звезда, но небето и земята се бяха слели в непроницаемо черно кълбо. Вятърът и дъждът ме шибаха ту от едната, ту от другата страна, сякаш искаха допълнително да ме объркат.

Усетих, че треперя както от шока, така и от студа. Въпреки подходящите за времето дрехи, ако в скоро време не намерех подслон, щях да изпадна в хипотермия. „Хайде, мисли! Накъде?“

Взех решение и станах. Дори и да беше в погрешна посока, движението щеше да ме предпази от замръзване. Оставането на едно място беше равносилно на смърт.

Но и ходенето беше опасно. Калта и тревата образуваха коварна смес, по която лесно можех да навехна или да счупя някой от глезените си. Нещо изшумоля в тъмното. Заковах се на място и се заслушах във вятъра и дъжда. Не чух и не видях нищо, освен тишина и мрак. Сърцето ми отново препусна. „Няма нищо. Просто изгубена овца…“

Колкото и да си го повтарях, съзнанието ми непрекъснато се връщаше към онези стъпки, които бях чул зад себе си горе на пътя. Разбирах, че мислите ми са лишени от логика и дори и да е имало някой там, след като аз не го бях видял, значи и той не би могъл, но това не помагаше. Бях ранен, изгубен в планината и мракът бе отключил всички примитивни страхове, които денят и съвременният свят ни помагаха да погребем.

Но сега те надигаха глави от гроба си.

Продължих да вървя, без да знам накъде. Докато се лутах слепешката, открих, че торфът по краката ми стана по-мокър и рядък. Скоро започнах буквално да джапам като в тресавище. Зъбите ми тракаха. Или застудяваше, или въпреки всички усилия вътрешната ми температура спадаше. По-вероятно и двете.

Рамото ми гореше, с всяка стъпка болката ставаше все по-остра. Бях изгубил представа за времето, но скоро престанах да обръщам внимание на изтощението и сега напредвах по-бързо. Отново чух шум някъде отстрани, нещо се движеше в тревата. Реших да го издебна, обърнах се рязко по посока на шума и паднах. Стоварих се върху рамото си с цялата си тежест и извиках от болка.

Сигурно съм изпаднал в безсъзнание, а когато дойдох на себе си, осъзнах, че лежа по лице. Дъждът чукаше по темето ми и звукът ме хипнотизираше. Усетих глинестия вкус на торф в устата си и все още в полусъзнание се замислих за мъртвите животни, насекоми и растения — трупали с хилядолетия гнили слоеве, превърнали се постепенно в петролна каша. Изплюх всичко и се опитах да стана, но беше невъзможно. Проникналата през якето вода ме превръщаше бавно в буца лед. Останал без капчица сила, аз се разтреперих като лист. Отпуснах се безсилно в калта. „Да умра тук, по този глупав начин…“ Беше толкова абсурдно, че ми стана смешно. „Съжалявам, Джени!“ Беше ми се разсърдила само защото дойдох тук. Но когато разбереше, че съм се оставил да умра, щеше да побеснее.