Саймън Бекет - Огнената диря

Дънкан кимна. Имаше достатъчно ум да разбере за какво говоря. Фактът, че е била облечена, не беше решаващ, но ако беше обратното, тогава можехме да предполагаме сексуално насилие. И после убийство.

— Май наистина ще излезе инцидент. Просто е била прекалено близо до огъня — каза той.

Долових в гласа му безпогрешните нотки на разочарованието.

— Така изглежда, поне засега.

— Има ли вероятност сама да си го е причинила? Нарочно?

— Имаш предвид да се е самоубила ли? Съмнявам се. Щеше да използва възпламенител, а както вече казах, ако имаше такъв, пораженията щяха да бъдат много по-големи. А и щяхме да открием наблизо туба или някаква бутилка. Но такова нещо няма.

Дънкан се почеса по гърба.

— А какво ще кажете за… нали се сещате, за ръката и краката — попита смутено той.

Знаех, че ще ме попита за тях, но светлината през мръсните прозорци вече бе започнала да намалява, а оставаше още много работа. Трябваше да отложим разговора за по-късно.

— Ще ти подскажа. — Посочих с пръст мазното кафеникаво петно на почернелия от дима таван и го попитах: — Помниш ли какво ти казах за това?

Дънкан погледна нагоре.

— Че е от телесната мазнина.

— Точно така. Ето ти жокер. Да видим дали ще измислиш нещо сам. — Пресуших чашата си и му я подадох. — А сега трябва да продължа.

Той излезе, но аз не започнах веднага. Бях почистил по-голямата част от покриващия слой пепел и мислех да се захвана с костите, да ги разпределя по пликове за сериозно изследване. И въпреки че бях изключително внимателен, досега не бях открил нищо, което да наведе на мисълта за насилствена смърт. По костите нямаше следи от нож, нито от други наранявания. Успях да открия сред останките дори и хиоидеума, нежната подезична кост с форма на подкова, която често се чупи при жертви на удушаване. Беше толкова тънка, че дори и най-лекото докосване можеше да я разруши, но успях да я запазя цяла.

Защо тогава имах усещането, че пропускам нещо?

Вятърът проникна през дупките на покрива и прониза костите ми, докато стоях загледан в останките. Приближих се до нашарения като мрамор череп, полегнал върху купчината от кости. Черепът е направен от отделни плоски кости, свързани една за друга, подобно на тектоничните плочи. Ударът бе пробил дупка с размерите на юмрук в една от тях в задната част на теменната кост. Около отвора се виждаха малки частици от костта, отхвръкнали при пръсването му вследствие на увеличилото се от високата температура налягане. Тези малки парченца бяха друго доказателство, че дупката се е образувала от пожара — ако беше от удар, частиците щяха да са навътре в черепната кутия.

И все пак нещо в този череп ме тревожеше като досаден сърбеж. Открих, че неволно съм започнал отново да го оглеждам от всички страни.

Сякаш нарочно избрал момента, мракът започна да се спуска неподозирано бързо. Миналата вечер бях отказал да работя, защото не исках да допусна грешки в тъмното. Но сега усещах, че ще направя много по-голяма грешка, ако не продължа. Преместих се в по-откритата част на помещението, но светлината и там не беше достатъчна. Извадих фенера и го оставих на пода така, че да осветява зеещата черепна кутия.

Празните дупки за очите светнаха зловещо в сумрака, но аз си наложих да не гледам натам, а се съсредоточих върху разпилените по пода парченца. Повечето от тях бяха малки, не по-големи от нокътя на палеца ми. Вече бях записал разположението им на милиметрова хартия, но сега започнах да ги сглобявам като в отвратителен призрачен пъзел.

Обикновено правех това в лабораторни условия, където разполагах със скоби, пинцети и лупи специално за тази цел. Тук нямаше дори маса и всичко ставаше бавно, дори прекалено бавно, заради премръзналите ми пръсти. Но въпреки това успях постепенно да напасна парченцата, докато се получи достатъчно голям фрагмент.

И тогава го видях.

Ако е имало удар, достатъчно силен, за да счупи черепа, той щеше да остави подобен на знака за мълния белег на мястото на контакта. Обикновено беше невъзможно да ги пропусне човек. И аз не намерих такъв белег. Но бях гледал не където трябва. Съединените парченца им разкриха неравна паяжина от пукнатини, отчетливи зигзагообразни линии, които можеха да се получат само от тежък удар, достатъчно силен да пукне черепа, без да го счупи.

Черепът се бе пръснал от пожара, на мястото, където вече е бил наранен.

Внимателно поставих сглобения къс на пода. Броуди се оказа абсолютно прав. Не е било инцидент.