Саймън Бекет - Огнената диря

— Няма нужда, тръгвам си — каза накрая Страчън. На бузите му се появиха две червени петна, но той успя да сдържи нервите си. Усмихна ми се някак извинително и игнорирайки Броуди, каза: — Добро утро, доктор Хънтър, простете ми за безпокойството.

— Няма нищо. Но наистина не е добре да се събират хора тук — отвърнах аз.

— Да, разбира се. Но ако има нещо, каквото и да е, с което бих могъл да помогна, моля, уведомете ме веднага. Изцяло съм на вашите услуги.

Той подръпна нежно нашийника на кучето.

— Хайде, Оскар, лошо момче.

Броуди не го изпускаше от поглед, докато Страчън прибираше кучето в колата.

Дънкан използва момента и изпелтечи някакви извинения.

— Съжалявам, не знаех какво…

— Не се извинявай — прекъсна го Броуди. — Не биваше да си изпускам нервите.

Все още ядосан, той извади пакет цигари и запалка от джоба си.

В караваната чайникът беше заврял. Изчаках Дънкан да влезе, за да приготви чая, и се обърнах към Броуди:

— Както виждам, май не харесвате особено този Страчън?

Той се усмихна.

— Личи си, нали? — Извади една цигара от пакета и я погледна с отвращение. — Гаден навик. Бях ги отказал след пенсионирането, но започнах отново.

— Какво имате против Страчън?

Той запали цигарата, дръпна силно и изпусна дима, сякаш го мразеше.

— Не харесвам такива типове. Мислят си, че са привилегировани и могат да правят, каквото си поискат, защото имат пари. Този дори не ги изкарва сам. Наследил ги е. Семейството му натрупало милиони от златните мини в Южна Африка по време на апартейда. Мислите ли, че са дали на работниците си дори и едно зрънце?

— Не бива да го вините за стореното от родителите му.

— Вероятно не. Но той се държи самонадеяно и нагло и това ме дразни. Видяхте ли го снощи в бара? Черпи всички наред и се задява с Карън Тейт. Има такава жена, а очите му все шарят по другите.

Спомних си какво ми беше казал Фрейзър за жената на Броуди и се запитах дали антипатията му не бе продиктувана от завист.

— Но не можете да отречете, че е направил много за острова. От това, което чух, ако не е бил той, Руна е щяла да последва съдбата на Сейнт Килда.

Броуди замълча за момент. Овчарката му си свали с мъка скованите си от артрита крака от караваната и се дотътри до него. Той я погали между ушите.

— За Сейнт Килда се носят приказки, които ме карат да се питам дали случилото се не е било за добро. Преди жителите му да го напуснат, убили своите кучета. Всички до едно. А само две от тях били умъртвени с инжекции. Хората завързали на шиите на другите камъни и ги издавили на пристанището. Представяте ли си, да убият собствените си кучета! — Той поклати глава и продължи: — Не мога да си обясня защо някой би направил подобно нещо. Предполагам, че са имали причина. Имам достатъчно дълъг стаж като полицай и знам, че каквото и да правят хората, винаги има някаква причина. И почти винаги е свързана със собствения им интерес.

— Надявам се, не искате да кажете, че предпочитате Руна да си остане в Средновековието?

— Не, разбира се. Страчън създаде удобства на хората тук, това не мога да му го отрека. По-хубави къщи, по-добри пътища. Никой не би казал лоша дума за него. — Той сви рамене. — Но аз просто не вярвам, че го прави за нищо. Всичко си има цена.

Замислих се над думите му. Сториха ми се малко цинични. Страчън помагаше на острова, не го експлоатираше. И Броуди не беше първият полицай в живота ми, който беше толкова вторачен в тъмната страна на човечеството, че бе неспособен да види и светлата.

Но после ми мина през ума, че може да разбира повече от човешки характери от мен. Веднъж един погрешно смятан от мен за приятел ми бе казал, че се разбирам по-добре с мъртвите, отколкото с живите, и вероятно беше прав. Мъртвите не лъжат, нито могат да те предадат.

Но пазят ревниво тайните си, ако не знаеш как да ги дешифрираш.

— А сега на работа — приключих разговора аз.

Дневната светлина не бе успяла да направи къщата по-приветлива. Дори обратното, мракът скриваше поне донякъде истинските размери на разрушението и нищетата. Сега видях, че покривът е хлътнал и на места зееха дупки, прозорците бяха изпочупени, покрити с десетилетна прах и мръсотия. Зад къщата се издигаше внушителната снага на Биен Турида — безформена купчина камъни, примесена с мръсни следи от сняг.

Тръгнах по коридора към стаята с откритите останки. Погледнах нагоре. Таванът заплашваше всеки момент да се срути, въпреки че засега въглените и костите изглеждаха сухи. На фона на мътната светлина от прозорците купчината изглеждаше още по-жалка от вчера.