Саймън Бекет - Огнената диря

— Не, разбира се…

Той й се усмихна по-широко и протегна ръка.

— Виж, не можах да направя нищо, ясно? — опита се да протестира тя.

— Тогава не би имала нищо против да ми покажеш.

Раменете на Маги увиснаха и тя вдигна телефона към него.

— И без това бяха брак — измънка и му показа две размазани снимки.

Дънкан реши, че са безполезни. Дори и той не можеше да определи какво беше снимано. Но въпреки това я накара да ги изтрие.

— И останалите.

— Казах ти, че са само тези.

Той продължи да я наблюдава безизразно. Маги въздъхна ядосано и му показа останалите снимки в паметта.

— Сигурно си забравила за тази — засмя се той, когато се появи още една снимка на къщата, която също не беше на фокус.

— Сега доволен ли си? — измърмори тя, докато изтриваше и нея. — Какво ще правиш с мен? Ще ме арестуваш ли?

Дънкан си зададе същия въпрос. Всъщност не беше сигурен, че тя наистина е нарушила на закона. Не беше преминала зад жълтата лента.

Освен това трябваше да си признае, че му беше симпатична.

— Ще ми обещаеш ли, че няма да се опиташ отново да нахлуеш в къщата? — попита той строго, или поне се надяваше да й прозвучи така.

— Няма, честна дума. Ох!

Без да иска, бе стъпила на крака си и потръпна от болка.

— Добре ли си? — разтревожи се Дънкан.

— Добре съм, нямам нужда от помощта ти. Мога ли вече да си ходя?

Той се поколеба.

— Къде е колата ти?

Тя посочи към пътя.

— Оставих я на отбивката.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Сякаш те е грижа — сви устни тя, но ядът й премина бързо и тя му се усмихна неловко. — Извинявай, ще се оправя. Благодаря!

Усмихвайки се, Дънкан проследи с поглед дребната й фигура, докато тя куцукаше към пътя, а лъчът на фенерчето й подскачаше пред нея.

Когато се върна в караваната, забеляза следи от кални стъпки по прага. Беше ги пропуснал на излизане. „Проклетият Фрейзър! Какво му струва да си избърше краката, преди да влезе?“

Замислен за Маги Касиди, той отиде да включи чайника.

Маги бе оставила колата си на около четирийсет метра по-надолу по пътя. Тя престана да куца веднага, щом се скри от погледа на Дънкан, но бръчките по челото й останаха през целия път до стария миникупър. Колата беше на баба й и приличаше на купчина старо желязо, но беше по-добре от нищо.

Седна на мястото на шофьора и прегледа телефона си. Бе изтрила собственоръчно снимките, но въпреки това искаше да се увери, че наистина ги няма. Нямаше ги.

— По дяволите! — изруга ядосано тя.

Хвърли с яд телефона в чантата си, извади диктофона и натисна копчето за запис.

— Беше пълна загуба на време — заговори, като го приближи до устните си. — И този път не успях да видя трупа. Следващия път ще се опитам да действам като командос.

Бръчките по челото й се изгладиха и тя се усмихна неохотно.

— Направо ми изкара акъла, признавам си. Не съм била толкова изплашена от първи клас насам. Боже, как само ми се нахвърли този полицай! Как му беше името? Мисля, че беше Дънкан. Симпатяга. Досадник, като всички ченгета, но този излезе разбран. И много сладък, като си помисля… Дали е женен?

И продължи да се усмихва, докато изключваше диктофона и палеше колата. Светлините на фаровете й разкъсаха мрака и тя потегли с вой сред дим от отровни газове. Щом излезе на пътя, ужасното тракане на двигателя замлъкна и след едно последно кашляне нощта отново притихна.

Малко след това една сянка се надигна от земята близо до мястото, където бе паркирана колата, и бавно потъна в мрака.

Денят тъкмо подгонваше нощта от небето, когато влязох в малката баня, за да се изкъпя и обръсна. От проливния дъжд нямаше и следа и аз се надявах да открия останките в добро състояние. Знаех, че лежат там от няколко седмици, и въпреки лошото време нямаше причина да мисля, че таванът няма да оцелее още няколко дни. Все пак щях да си отдъхна, когато ги преместеха на по-сигурно място.

Събуден от онзи странен сън през нощта, повече не можах да заспя. Докато отварях пощата, за да проверя дали файловете с изчезналите хора, които Уолъс обеща да ми изпрати, най-после са пристигнали, усетих, че все още съм уморен и отпаднал. Бяха там — всичко на всичко пет досиета. Сега нямах време да ги чета, прехвърлих ги на хард диска и слязох да закуся.

Барът се бе превърнал в чиста и уютна трапезария. Вече привършвах с храната, когато се появи Фрейзър. Очите му бяха зачервени, явно го гонеше махмурлук, защото миризмата на алкохол се усещаше и през масата. Снощи, след завръщането си от запустялата къща, той се появи в бара и се зае с решителен вид да навакса пропуснатото. Оставих го тук, когато тръгвах, и съдейки по вида му, явно бе работил до късно през нощта.