Саймън Бекет - Огнената диря

„Имаш прекалено развинтена фантазия, ето къде ти е проблемът.“ Винаги ставаше така. Той не знаеше дали това му пречеше на работата, или му помагаше, но на него никога не му бе достатъчно просто да събере фактите. Винаги се губеше в десетки „ами ако…“. Не можеше да се отърве от този навик. Просто мозъкът му работеше по този начин. „Ами ако жената е била изпепелена от нещо, за което науката още не знае?“ „Ами ако е убита?“ И още:

„Ами ако убиецът е още тук, на острова? Какво би станало тогава?“

„А какво би станало, ако спреш да плашиш себе си?“

Дънкан въздъхна и взе учебника по криминология, който носеше със себе си. Фрейзър сигурно щеше да му се изсмее, ако знаеше, че той иска да стане детектив. А щом искаше да постигне нещо, трябваше да си върши работата добре. Да научи колкото може повече и ако се наложи, да прави саможертви. За разлика от някои хора, които веднага би могъл да посочи, Дънкан не се боеше от проблемите.

Но тази вечер му беше трудно да се съсредоточи в науката и не след дълго остави учебника. „Сложи чайника на печката. Ако не друго, можеш поне чай да си направиш“, си каза той. В същия момент си помисли, че докато слънцето изгрее, сигурно ще му се повръща от чай.

Докато наливаше вода от малката мивка в чайника, вятърът внезапно стихна, събирайки сили за следващата си атака. В настъпилата кратка тишина отвън Дънкан чу непривичен шум. Но секунда по-късно, когато вятърът заблъска отново върху стените на микробуса, всичко изчезна. Въпреки това той можеше да се закълне, че не си го е измислил.

Беше шум от автомобилен двигател.

Погледна навън в очакване да види светлините на фаровете на роувъра, но мракът остана все така гъст и непрогледен.

Дънкан се замисли. Дори и шумът да беше от преминаваща по пътя кола, нямаше начин да не види светлините й. Което означаваше, че или му се бе причуло, или…

Или някой беше изключил фаровете, за да прикрие идването си.

„Малко свеж въздух ще ми дойде добре“, реши той, облече якето, взе големия фенер „Маглайт“ и излезе навън. Посегна да го включи, но в последната секунда размисли. Ако някой се криеше наоколо, светлината само щеше да го предупреди, че са го усетили. Тръгна бавно към къщата, изчаквайки проблясъците между преминаващите като продрана завеса облаци по небето, за да се ориентира. Вгледа се в черната сянка на къщата пред себе си и стисна дръжката на фенера в джоба си. Тежестта й в джоба му го успокои. При нужда тя можеше да влезе в ролята на дебела тояга. „Не че ще ми потрябва“, каза си и в същия момент зад ъгъла на къщата просветна друг лъч от фенерче.

Дънкан замръзна на място. Посегна към радиото да се обади на Фрейзър, но спря. Имаше вероятност нарушителят да го чуе, докато говори. Отново тръгна напред. Видя, че жълтата лента на вратата си е цяла. Долепи се до стената и бавно тръгна към ъгъла на къщата.

Отново спря и се ослуша. Чу драскане по камък, после нечии стъпки през гъстата трева. Нямаше съмнение, отзад имаше някой.

Той извади „Маглайт“-а и си заповяда: „Успокой се“. Пое дълбоко въздух, после още веднъж. „Добре, приготви се…“

Метна се зад ъгъла и включи прожектора.

— Полиция! Остани на място!

Чу се изплашен вик, после някой хукна в тъмнината. Дънкан се спусна след него, като залиташе по мократа трева. Не бе изминал и няколко крачки, когато бягащата фигура се спъна и се пльосна в калта. Той я хвана за рамото, обърна я и насочи светлината в лицето й.

Маги Касиди стисна очи, за да се предпази от ярката светлина.

— Пусни ме! O mo chreach, мисля, че си счупих крака.

Дънкан усети едновременно облекчение и съжаление за напразните надежди. И вина. Докато помагаше на репортерката да се изправи, видя, че тя едва стига до рамото му.

— Уплаши ме до смърт с твоите викове — измърмори ядосано тя. — Моли се да не съм си счупила крака, иначе ще те съдя.

— А ти какво правиш тук? — попита я Дънкан, като се постара въпросът му да не прозвучи като оправдание.

Настъпи кратка пауза.

— Исках да видя как се справяш — ухили се насреща му тя. — Надали ти е много забавно сам в тоя пущинак.

— Тогава защо надничаше през прозореца на къщата?

— Не видях светлина в караваната и реших, че може да си тук.

— Да бе, как ли пък не. — Дънкан видя, че Маги бърза да скрие нещо в джоба си, и веднага я засече. — Какво криеш там?

— Нищо.

Но той вече бе насочил прожектора си към ръката й и видя мобилния телефон.

— Какво, да не си дошла дотук, за да се обадиш на някого? — подсмихна се той. — Или си искала да направиш няколко снимки с това?