Саймън Бекет - Огнената диря

И без да изчака отговора ми, седна на мястото на Броуди и хвърли небрежно ръкавиците си на масата. С черните си маркови дънки и сивия кашмирен пуловер с навити ръкави, за да се видят тенът на ръцете и швейцарският му часовник, той би се чувствал като у дома си в Сохо, но тук някак си не беше на мястото си.

Ретрийвърът се разположи до краката му, възможно най-близо до огъня. Страчън се наведе и го почеса зад ушите, чувствайки се съвсем уютно в компанията ми.

— Приятели ли сте с Андрю Броуди? — попита той.

— Запознахме се днес.

Той се усмихна.

— Страхувам се, че не ми е голям почитател. Сигурно забелязахте. Убеден съм, че е бил добър полицай, но, боже, какъв намусен човек!

Аз замълчах. Бях силно впечатлен от Броуди и не исках да го коментирам. Страчън се разположи по-удобно и метна единия крак върху коляното си.

— Разбрах, че сте… как беше… съдебен антрополог? — Погледна ме той и се усмихна на изненадата ми. — В Руна нищо не остава в тайна. Особено когато си имаме репортерка, чиято баба живее на острова.

Спомних си разговора с Маги Касиди на ферибота. Как само се препъваше по палубата и се преструваше на писателка, а всъщност бе търсила информация.

— Не се разстройвайте — каза Страчън, предугадил мислите ми. — Тук няма много интересни неща, особено от този род. Не че сме ги искали, разбира се. Последния път, когато на острова откриха труп, се оказа на един възрастен фермер, който се бе опитал да си иде у дома напряко през гората след не знам колко си чаши уиски. Изгубил се и умрял на студа. Но това не прилича на другото, заради което сте тук, нали?

Той замълча, давайки ми възможност да се включа. Но когато не го направих, продължи:

— Кажете ми какво всъщност е станало? Някакъв инцидент?

— Съжалявам. Не мога да ви осветля.

Страчън ми се усмихна.

— Разбира се, че не можете! Извинете за любопитството. Просто съм силно привързан към това място и се интересувам от всичко, свързано с него. Аз съм отговорен за повечето подобрения тук. Ремонтните работи доведоха много хора на острова — предприемачи, работници и така нататък. Няма да ми е приятно, ако заедно с тях съм донесъл и проблемите на големия град.

Изглеждаше искрено загрижен, но нямах намерение да се поддам на чара му.

— Изглежда, не сте оттук — подметнах сякаш между другото.

Той се усмихна.

— Познахте по акцента, нали? Корените ми са оттук, но съм израсъл близо до Йоханесбург. С жена ми се преместихме в Руна преди пет години.

— Изминали сте дълъг път.

Страчън се заигра с ушите на ретрийвъра.

— Прав сте. Но ние пътувахме много, време беше да пуснем корени някъде. Харесах това място заради спокойствието и изолацията. В известен смисъл ми напомня на мястото, където съм израснал. По онова време тук беше много по-мрачно и депресиращо от сега. Нямаше местна икономика, ако мога така да се изразя, населението намаляваше. Трябваха му няколко години и щеше да се превърне във втори Сейнт Килда.

Веднъж гледах документален филм за Сейнт Килда, друг остров от групата на Хебридите, изоставен от жителите си през трийсетте години на миналия век и напълно запустял. Превърнал се бе в призрак, посещаван единствено от морските птици и естествоизпитателите.

— И сте помогнали нещата да се обърнат? — вдигнах вежди аз.

Той наведе скромно глава.

— Има да извървим още много път. А и не искам да си приписвам цялата заслуга. Но Руна сега е наш дом. Грейс, съпругата ми, работи в училището. С една дума помагаме, с каквото можем. Затова се тревожа, когато чувам, че тук се случват разни неща. Оскар, какво става?

Ретрийвърът се бе надигнал и гледаше с очакване към входа. Не се чуваше нищо, но в следващата секунда някой отвори външната врата. Кучето изскимтя развълнувано и заудря с опашка по пода.

— Не знам как го прави, но винаги разбира — поклати учудено глава Страчън.

„Какво да разбира?“, зачудих се аз, но в същия момент на прага се появи една жена. Нямаше нужда някой да ми казва, че това е съпругата на новия ми познат. Не беше достатъчно да се каже, че е само красива. Гъстите й гарвановочерни коси падаха на вълни по раменете. Носеше снежнобял анорак, марка „Прада“. Кожата й беше бяла и гладка, а устните й — големи и пухкави, човек просто не можеше да откъсне поглед от тях.

Но не беше само външността й. От нея се излъчваше странна енергия, която привлече към нея всичката светлина в помещението. Спомних си завистта в очите на Фрейзър, докато казваше: „Жена му е зашеметяваща“.