Саймън Бекет - Огнената диря

— Искаш ли да те запозная с „цвета“ на Руна? Кинрос е истински грубиян, но това е защото и на него не му е лесно. Жена му почина преди две години и той остана сам с момчето си. Гръмогласният тип с биреното шкембе е Шон Гътри. Бил е рибар, но банката му отнела лодката. Сега се опитва да закърпи старата, но едва свързва двата края. Поработва на парче, понякога помага на Кинрос за ферибота. По принцип е безобиден, но когато прекали с пиенето, стой далеч от него.

Дрезгавият смях на жената прекъсна думите му.

— Това е Карън Тейт. Работи в общинския магазин, когато е трезва. Има шестнайсетгодишна дъщеря, Мери, която… ами не е, каквото трябва да бъде едно шестнайсетгодишно момиче. По това време Карън трябва да си е вкъщи при нея, но вместо това всяка вечер затваря бара.

Изразът на лицето му показваше ясно какво мисли по въпроса.

Външната врата се отвори и студеният въздух нахлу в помещението. Секунда по-късно един голдън ретрийвър влетя в бара, ноктите му задраскаха по дървения под.

— Оскар! Оскар!

След него влезе мъж около четирийсетте, поне по моя преценка. Беше хубавец, лицето му беше като изваяно, напомняше на късния Байрон. Черната коса бе започнала да се прошарва около ушите. Подходящото за времето навън черно палто беше фино и видимо скъпо. И то, и облеченият в него човек биха изглеждали по на място на първокласен ски курорт, отколкото тук, сред протритите от носене якета и мушами на островитяните.

При влизането му всички разговори притихнаха. Дори и старците спряха с играта на домино. Мъжът повика с пръст кучето и то забърза към него, като помахваше приятелски с опашка.

— Извинявай, Елън — каза той със спокойната увереност на човек, който знае, че ще бъде извинен. Изядените гласни издаваха южноафрикански акцент. — Стрелна се покрай мен, докато отварях вратата.

Елън сякаш не се впечатли нито от новопристигналия, нито от извинението му.

— Тогава го връзвай. Тук е хотел, не кучешка колиба.

— Права си. Няма да се повтори.

Той наведе очи, сякаш се разкайваше, но когато тя се обърна, видях, че се усмихва и намига на аудиторията. Те му отвърнаха със същото. Който и да беше този човек, явно беше популярен сред тях.

— Добър вечер на всички. Ух, какъв студ! — каза той и потръпна въпреки палтото.

Отвърнаха му с хор от „oidchche mhath“ и „наистина“. Останах с впечатлението, че ако беше казал, че вечерта е прекрасна, хората щяха да се съгласят със същата готовност. Но непознатият или не забеляза това, или го прие за нормално.

— Ще пийнете ли едно, господин Страчън? — попита стеснително Кинрос.

— Не, благодаря, Йън. Но с удоволствие ще почерпя. Обслужете се и го запишете на моя сметка. — Той дари жената до Кинрос с усмивка, която скри очите му между фини бръчици. — Здравей, Карън. Отдавна не съм те виждал. Как сте с Мери?

За разлика от Елън тя остана очарована от вниманието му. Можех да забележа руменината по бузите й дори и оттук.

— Благодаря, добре сме — отвърна, щастлива, че се интересува от нея.

Новодошлият най-после се обърна към масата, където седяхме с Броуди.

— Добър вечер, Андрю.

Броуди кимна сковано. Погледът му изведнъж стана твърд като гранит. Той бързо сложи крак между своята овчарка и златния ретрийвър, който се наежи и започна да души наоколо.

Новодошлият удари ретрийвъра с ръкавицата си.

— Остави я на мира, Оскар! Ах, ти, стар развратнико!

Кучето се отдалечи, помахвайки с опашка. Собственикът му се обърна към мен и отново се усмихна. От цялата му демонстрация на самоувереност усмивката беше единственото привлекателно нещо у него.

— Вие сигурно сте от нашите гости, за които чух. Приятно ми е, аз съм Майкъл Страчън.

Вече се бях досетил, че сигурно това е богаташът, за когото Фрейзър ми разказа по-рано, неофициално признатият за господар собственик на голямата къща, покрай която минахме на връщане. Оказа се по-млад, отколкото си мислех.

— Дейвид Хънтър — представих се аз и стиснах ръката му. Дланта му беше суха и силна.

— Ще ми позволите ли да ви почерпя с нещо? — предложи той, като включи с поглед и Броуди.

— Не, благодаря — отклоних аз.

Броуди стана от масата с каменно изражение. Застанал до Страчън, той се издигаше поне с половин глава над него.

— Тъкмо си тръгвах — каза хладно той. — Радвам се, че се видяхме отново, доктор Хънтър. Хайде, Бес.

Кучето тръгна послушно след него. Страчън проследи излизането му с тънка усмивка, после се обърна към мен:

— Мога ли да се присъединя към вас?