Саймън Бекет - Огнената диря

— Четири, но е едра за възрастта си — отговори тя със зле прикрита гордост. — Вие имате ли деца?

Мускулите на лицето ми се стегнаха.

— Не.

— Женен ли сте?

— Бях.

Тя ме погледна несигурно.

— Реших, че е редно да ви попитам. Разведен ли сте?

— Не. Тя почина.

Елън прикри устата си с ръка.

— Ох, простете ми, съжалявам…

— Няма нищо.

Но тя вече бе разбрала.

— Не е починала само съпругата ви, нали, докторе? Ето защо се стреснахте така, когато видяхте Ана.

— Дъщеря ми беше почти на нейните години — казах колкото може по-безизразно. Знаех, че пита от добро чувство, но внезапната поява на дъщеря й докосна рана, която обикновено успявах да прикривам добре. Усмихнах се леко. — Ана е прекрасно момиче.

Елън схвана намека и заряза темата.

— Няма да я познаете, ако я видите в настроение. Може да е малка, но се държи като истинска мадам, когато номерата й не минават.

— Какво ли ще бъде, когато навлезе в опасната възраст?

Тя се засмя с чист и ясен смях и заприлича на момиче.

— Не ми се мисли дори.

Запитах се къде ли е бащата на момичето. Елън не носеше халка и по начина, по който говореше, останах с впечатление, че живее сама с дъщеря си. Не че ми влизаше в работата, както си напомних.

Тя отвори една врата в дъното на коридора.

— Това е стаята ви, доктор Хънтър. Страхувам се, че не е много голяма.

— Чудесна е — отвърнах аз и тя наистина беше.

Стаята можеше да се нарече спартанска, но беше чиста и удобна. Тясното легло бе разположено между стар чамов шкаф и гардероб, а леко протритото карирано одеяло беше отметнато в единия край и разкриваше снежнобели чаршафи.

— Банята е в дъното на коридора. Обща е, но ще я делите само със сержант Фрейзър. По това време на годината нямаме много гости.

Долових нотка на примирение, докато го казваше.

— Е, аз ще ви оставя да се оправите. Когато сте готов, елате в бара за вечеря.

На шкафа имаше телефон, поне имах възможност да се обадя на Джени.

— Има ли начин да получа достъп до интернет тук? — попитах. — Трябва да прегледам пощата си.

— Ако имате лаптоп, можете да ползвате телефонната линия. Още нямаме безжичен интернет, но имаме броудбанд връзка.

— Имате броудбанд? — изненадах се аз.

— Да не мислехте, че още използваме димни сигнали?

— Не, просто…

Тя се усмихна на смущението ми.

— Не се притеснявайте, разбирам ви. Тук телефоните и токът все още изключват при лошо време, така че невинаги има връзка. Но през повечето време работи безотказно.

Тя си тръгна и аз се отпуснах тежко на леглото. Пружината изскърца под тежестта ми. Боже! Бях много по-уморен, отколкото си мислех. Случката на стълбите бе разбила защитата, която така ревностно бях градил след смъртта на Кара и Алис. Отне ми години, докато се примиря, че останах жив, а жена ми и дъщеря ми ги нямаше. Джени имаше огромна заслуга за това и аз й бях дълбоко благодарен, че ми даде втори шанс.

Но от време на време болката от загубата все още ме връхлиташе с такава сила, че ми отнемаше дъха.

Разтърках очи, бях изтощен. Денят беше дълъг. „И още не е свършил“, напомних си аз.

Извадих лаптопа от чантата, сложих го на шкафа и докато чаках да зареди, вдигнах слушалката, за да се обадя на Джени. Прецених, че трябва вече да се е върнала от работа. Двамата живеехме неофициално в нейния апартамент в Клапам. Неофициално, защото аз все още плащах наема на квартирата си в Източен Лондон, макар че почти не стъпвах там. Когато преди година и половина напуснахме Норфолк, докато Джени все още се възстановяваше от отвличане, което за малко не й коства живота, двамата решихме, че ще е добре да поддържаме някакво ниво на независимост. И през повечето време се справяхме добре.

Но напоследък бях започнал да забелязвам първите пукнатини във връзката ни.

Знаех, че виновният съм аз. Когато се запознахме, аз работех като общопрактикуващ лекар. Технически погледнато все още бях такъв, но работата, която вършех сега, беше съвсем различна. Не само че ме отклоняваше често от дома, но ни напомняше болезнено за времето — и преживяванията — които тя искаше да забрави.

Появи се конфликт, с който просто не знаех как да се справя. Работата ми бе част от мен, като дишането, но не можех да си представя, че мога да изгубя Джени.

Напоследък бях започнал да осъзнавам, че в най-скоро време ще ми се наложи да избирам.

Набрах номера и зачаках. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди тя да вдигне.

— Здравей, аз съм — казах тихо.