Саймън Бекет - Огнената диря

Малко след това наближихме селото. Докато слизахме надолу по пътя за пристанището, къщите изникваха пред нас като живи яркожълти въглени. Скоро вече можехме да различим отделните спуснати пердета по прозорците, които пазеха уютната топлина на стаите си в зимната нощ.

Фрейзър продължи надолу към пристанището и след секунди сви по малка странична уличка. В края й се издигаше висока старинна сграда с красиво изписан знак: „Хотел Руна“. Хотелът изглеждаше много по-приятен и уютен в сравнение с мястото, където прекарах следобеда.

Завихме и спряхме отзад. Слязох от колата и установих, че дъждът намалява. Облаците бягаха по тъмното като мастило небе, отстъпвайки място на ярките звезди и лунния сърп, чиято опалова светлина добавяше доза призрачност на мястото. Беше толкова тихо, че чувах ясно звука от разбиващите се вълни.

Тръгнах след Фрейзър по стъпалата към двойната врата. В дългия силно осветен салон ме посрещна предразполагащата миризма на прясно изпечен хляб. Голите дъски на пода бяха с цвят на канела от краката, които ги бяха лъскали поколения наред. Стените и таванът бяха облицовани в стара дървена ламперия и човек добиваше чувството, че се намира на стар кораб. На стената висеше стенен часовник от времето на прадядо ми, а до него имаше голямо огледало в махагонова рамка, с протрито по краищата сребърно покритие.

От летящата врата в далечния край се появи млада жена и забърза към нас. Изглеждаше на не повече от трийсет, беше висока и стройна, в дънки и син пуловер, който стоеше чудесно на дългата й тъмночервена коса. По носа и скулите на жената имаше цяло съзвездие от лунички, над които ме гледаха красиви морскозелени очи.

— Oidchche mhath. Добър вечер — добави специално за мен тя. Знаех, че по някои острови на Хебридите все още говореха келтски, но го бях чувал единствено при наздравици и тостове. — Предполагам, че сте сержант Фрейзър и доктор Хънтър, нали?

— Да — отвърна Фрейзър, но вниманието му бе насочено към една отворена врата, откъдето се виждаха бар и няколко стола около него. Отвътре долиташе весела глъчка.

— Аз съм Елън Маклауд. Не ми казаха по кое време ще дойдете, но стаите ви са готови. Вечеряли ли сте?

Фрейзър едва откъсна очи от бара и отговори:

— Не още. Ще ни дойде добре, ако можете да ни приготвите нещо топло, докато се оправим с багажа.

— Ами Дънкан? — напомних му аз.

— О, да — кимна той без особен ентусиазъм. — Един от моите полицаи е дежурен. Той също ще има нужда от нещо за хапване. Бихте ли приготвили някакъв пакет, за да му го занесем?

— Разбира се.

Фрейзър отново хвърли жаден поглед към бара.

— Вижте, вие се оправете с доктор Хънтър. Аз… ще почакам тук.

Последното го каза вече на път към отворената врата. „Спуканите капиляри не ме излъгаха“, казах си.

— Ако бърза да пийне нещо, ще остане разочарован. Аз обслужвам и бара — рече Елън и ми се усмихна заговорнически. — Елате да ви покажа стаята.

Стъпалата изскърцаха под тежестта ни, но иначе бяха солидни и сигурни. Тъмночервеният килим беше избелял и протрит на места, но старателно почистен, както и останалата част от къщата.

Тръгнах след Елън, но на площадката на първия етаж спрях. Стори ми се, че улових някакво бяло петно с периферното си зрение на площадката над нас. Погледнах нагоре и видях бялото лице на момиченце, което ме наблюдаваше през перилата.

Сърцето ми спря.

— Ана, казах ти, че е време за лягане — каза строго Елън. — Бързо се връщай в леглото.

Малкото момиче прие това за покана да слезе при нас. Докато се появи от сенките в дългата си нощница, шокът от появата й вече бе преминал. Сега вече можех да видя, че приликата с дъщеря ми беше съвсем бегла. Алис беше по-голяма и косата й беше руса. Като на майка й. Това дете беше само на четири или пет години и косата му беше тъмночервена като на младата жена.

— Не мога да заспя — каза детето и се загледа любопитно в мен. — Страх ме е от вятъра.

— Странно, досега никога не си се страхувала от него — рече ядосано Елън. — Марш в леглото, млада госпожичке! Ще дойда да проверя, след като покажа стаята на доктор Хънтър, и искам да те намеря заспала.

Момичето ме стрелна с поглед още веднъж и се подчини на майка си.

— Извинявайте за това — каза Елън и тръгна по коридора. — Дъщеря ми страда от нещо, което аз наричам „здравословно любопитство“.

Успях да се усмихна.

— Радвам се, че е здравословно. Между другото, казвам се Дейвид. На колко години е? Доколкото мога да преценя… на пет?