Саймън Бекет - Огнената диря

— Но не сте видели нищо, което да навежда на мисълта за убийство, нали? — притисна ме той. — Всъщност всичко казано от вас сочи към обратното.

С изключение на инстинкта ми. Но не можех да го изтъкна като причина.

— Така е, но…

— Значи искането за екип на този етап е просто презастраховане.

Вече знаех какво ще последва.

— Щом искате, наречете го така.

Той усети раздразнението ми и въздъхна.

— При нормални обстоятелства щяхте да имате екип още утре сутринта. Но в момента тази катастрофа е приоритет. Все още не сме извадили всички хора, а времето затруднява спасителните работи. Както изглежда, микробусът на релсите е бил откраднат и оставен нарочно там. Затова се налага да обмислим и възможността за терористична атака. Няма начин да изтегля цял екип хора за нещо, което най-вероятно ще се окаже инцидент.

— А ако не е?

— Тогава ще изпратя хора на минутата.

Настъпи кратка пауза. Разбирах аргументите му, но това не значеше, че те ме удовлетворяваха.

— Добре. Но ако намеря нещо съмнително, се оттеглям и няма да продължа, докато не дойдат криминалистите — казах накрая. — И още нещо, ще се опитам да идентифицирам жертвата. Ще ви бъда благодарен, ако ми изпратите подробности от базата данни за изчезнали млади жени, които отговарят на основния профил. Раса, години, височина и така нататък.

Уолъс обеща, че ще ми прати файловете по имейл, и приключи разговора без излишни церемонии. Затворих и си казах, че съм направил всичко възможно. И той вероятно беше прав. Просто исках да се застраховам.

Не виждах какво повече можех да направя тази вечер. Преносимият прожектор, захранван с батерии, който донесе Фрейзър, беше жалък заместник на генератора, който обикновено ползвам, когато работя, затова реших да изчакам до сутринта, за да мога да си създам реална представа на дневна светлина. Оставяйки съмненията настрана, извадих фотоапарата от куфарчето и започнах да снимам останките.

Тази изоставена къща с провиснали тавани и ронещи се стени определено ме потискаше, но аз продължавах да работя, опитвайки се да разсея неприятното чувство в себе си. То нямаше нищо общо с жалката купчина от кости и пепел в центъра на стаята. Смъртта не ме плашеше. Бях я виждал почти във всичките й форми и не вярвах в призраци. Мъртвите оживяват единствено в умовете и сърцата ни.

Моите мъртви бяха там.

Но това, че съм сам в тази съборетина, ме притесняваше. Отдадох го на умората и печалния вой на вятъра, както и на тъмните сенки по ъглите на помещението, образувани от прожектора. Реално погледнато, най-сериозната опасност беше надвисналият над главата ми таван, който можеше всеки момент да се срути и да компрометира материала. Изглеждаше, че се държи на косъм. Времето се разваляше все повече и ако дъждът преминеше в порой, нямаше да се учудя, ако всичко се сринеше и унищожеше крехките кости, преди да мога да ги изследвам.

Вече привършвах със снимките, когато Дънкан се върна с караваната на Броуди. Приличаше на малко „Уинибаго“ с няколко самостоятелни стаи отзад. Вътре беше тясно, но безукорно чисто, като в колата на инспектора.

— Изглежда уютно. Ще си прекараш екстра — обърна се сержантът към Дънкан и потупа микробуса по страничната броня. Не се изненадах, че този, който ще прекара нощта тук, беше Дънкан. Фрейзър кимна към селото. — Ако онази дойде, имаш разрешението ми да я арестуваш.

— Благодаря, шефе — отвърна нещастно младият полицай.

Фрейзър се засмя хрипливо, обеща да донесе супа на момчето и го остави да се мъчи да запали парафиновия нагревател, а ние се качихме в роувъра и поехме към селото.

Бяхме пътували десетина минути, когато забелязахме силна светлина край пътя, сякаш някой беше поставил фар на сушата. Беше голямата къща, която забелязах на идване. Сега цялата беше осветена от прожектори.

— Сигурно е приятно да имаш толкова пари, че да ги пръскаш за глупости — подметна кисело Фрейзър.

— Кой живее там?

— Един тип на име Страчън. Местните са убедени, че слънцето изгрява от задника му. Дойде тук преди няколко години и започна да пръска пари с шепи. Ремонтира пътищата и фасадите на къщите, плати за ново училище и медицински център. Не си знае парите. Има си собствена яхта и жена му била зашеметяваща красавица, така поне казват. — Той изсумтя презрително. — Някои хора са истински късметлии.

Огледах празнично осветените прозорци, които сякаш се надсмиваха на мрака отвън, и неволно се запитах защо съдбата гали някои от нас, а други подритва. Колата зави по пътя и къщата се изгуби от погледите ни.