Саймън Бекет - Огнената диря

— Здравей. — Настъпи напрегнато мълчание. — Е, как е на Външните Хебриди?

— Студено и мокро. Как мина твоят ден?

— Добре.

Джени беше учителка. Не беше лесно да си намери работа в Лондон, но тя успя да заеме временно място в едно начално училище и беше доволна. Беше добра в работата си и обичаше децата. Знам, че искаше един ден да има свои. Това беше другото, на което не можех да се реша.

Не можех да издържам повече тази неловка тишина.

— Виж, извинявай за днес.

— Няма значение.

— Не, има. Исках да ти обясня…

— Недей, моля ти се! — прекъсна ме уморено тя. — Няма смисъл. Ти вече си там. Просто се разстроих, че няма да се прибереш днес.

— Ще продължи най-много два дни — казах аз, съзнавайки, че това е слаба утеха.

— Добре.

Тишината отново се настани между нас.

— Трябва да затварям — рекох след малко. — Ще ти се обадя утре.

— Дейвид? — чух шепота й.

Стомахът ми се стегна на възел.

— Да?

Отново пауза.

— Нищо. Просто исках да ти кажа, че те чакам с нетърпение.

Отвърнах й със същото и затворих с нежелание. Зачудих се какво премълчаваше и защо. Каквото и да беше, не бях сигурен, че искам да го чуя.

Въздъхнах дълбоко и се върнах към работата си. Свързах фотоапарата с лаптопа и прехвърлих снимките от къщата. Бях снимал останките над стотина пъти, хващайки ги от всеки ъгъл. После ги разгледах набързо, колкото да се убедя, че не съм пропуснал нищо. Макар и обезцветени от светкавицата, оцелялата ръка и краката ме разстроиха не по-малко, отколкото на живо. Спрях се по-подробно на снимките на черепа. Приличаше на всички останали, с които бях работил след различни пожари. Пример на обгорял череп, достоен за учебник.

Тогава защо имах чувството, че пропускам нещо?

Останах загледан в екрана, докато ме заболяха очите, но не открих нищо обезпокоително. Най-после приех, че всичко е плод на въображението ми. „Уолъс е прав. Просто искаш да си вържеш гащите.“

Прехвърлих файловете на флашката, после свързах лаптопа с интернет-сървъра на хотела, за да проверя пощата си. Досиетата на изчезналите хора, за които бях помолил Уолъс, още не бяха пристигнали. Отговорих на по-спешните писма, после се отпуснах на леглото и затворих очи. Щях веднага да заспя, ако стомахът ми не се бе разбунтувал, напомняйки ми, че изморен или не, трябваше да хапна нещо.

Станах и тръгнах към вратата. Докато минавах покрай прозореца, хвърлих разсеян поглед навън. От мокрото от дъжда стъкло ме гледаше собственото ми отражение, но за секунда ми се стори, че в мрака зад него има още нещо… или някой.

Приближих се и погледнах навън. На улицата имаше само една самотна улична лампа — яркожълто петно в нощта. Освен нея нямаше нищо друго.

„Игра на светлината“, си казах. Угасих лампата и тръгнах към бара.

Барът беше малко по-голям от нормална стая и едва побираше няколкото маси. Както и в коридора, стените бяха облицовани с чам и човек имаше усещането, че се намира в голяма дървена кутия. На една от стените беше вградена камина, облицована изцяло в мидени черупки. Вътре гореше парче торф и изпълваше въздуха с тръпчивия си аромат.

В бара имаше не повече от десетина души, но това беше достатъчно мястото да изглежда оживено, без да е претъпкано. Разговорите се водеха на любопитна смесица от мелодичен шотландски и по-твърд звучен келтски. Щом влязох, ме посрещнаха няколко чифта любопитни очи. Очевидно новината за намерения в запустялата къща на крофта труп вече бе плъзнала из селото и бях сигурен, че това не бе станало без намесата на Маги Касиди. Но след първоначалния оглед всички се върнаха към заниманията си. До прозореца седяха двама старци и играеха домино, а потракването на черните плочки контрастираше на звъна на чашите. Кинрос, брадатият капитан на ферибота, се подпираше на бара и разговаряше с огромен мъжага с увиснал корем. До тях стоеше грубовата жена около четирийсетте. Хрипливият й смях и дрезгав глас на пушач се открояваха сред общата глъч.

Всички маси бяха заети. От Фрейзър нямаше и следа и аз реших, че е отишъл да занесе вечерята на Дънкан. Спрях нерешително, усещайки обичайното смущение на озовалия се сред близки хора чужденец.

— Доктор Хънтър — извика някой.

Огледах се и видях Броуди. Седеше до камината с вдигната ръка, за да привлече вниманието ми. Старата овчарка спеше свита в краката му.

— Заповядайте при мен.

— Благодаря.

Зарадвах се на познатото лице, минах покрай играчите на домино и се приближих до масата му.