Саймън Бекет - Огнената диря

— Божичко! — пребледня отново Фрейзър.

— Значи все още мислите, че може да е инцидент? — погледна ме със съмнение Броуди.

Поколебах се за момент. Знаех добре колко заблуждаващ можеше да бъде ефектът на огъня върху човешкото тяло. Естествено, имах своите съмнения, но Уолъс щеше да иска факти, а не голи предположения.

— Не е невъзможно — отвърнах уклончиво. — Знам, че ви изглежда странно, но странното невинаги означава подозрително. Трябва да направя някои изследвания, но на пръв поглед тук няма нищо, което да ни води към мисълта за убийство. Като изключим черепа, няма следи от удари или друго, което да подсказва за насилие. Друго щеше да е, ако ръцете и краката бяха завързани.

Броуди потърка брадичка и се намръщи.

— Може въжето да е изгоряло.

— Това няма значение. От огъня мускулите се свиват и крайниците застават в поза, подобна на тази на зародиша. Нарича се пугилистична, защото напомня на боксьор, който се готви да нападне. Но ако ръцете и краката на жертвата са били вързани, това нямаше да се случи, дори и въжето да изгори.

Обходих трупа с фенерчето, за да се убедят, че се е свило в съответната поза, и продължих:

— Ако е била вързана, ръцете и краката й щяха да са прави, така че със сигурност можем да твърдим, че не е имало въже.

Но Броуди явно не беше убеден.

— Това е така, но аз съм бил инспектор повече от трийсет години. Виждал съм много загинали при пожар — случаен или умишлен. Не мога да приема, че това би могло да се случи без катализатор на огъня.

При нормални обстоятелства щях да се съглася с него. Но тези тук бяха далече от нормалното.

— Катализатор от рода на бензина не би могъл да направи такова нещо — отвърнах веднага. — Температурата му на горене не е достатъчно висока. Но дори и да можеше, за да обгори тялото до такава степен, щеше да е необходимо такова количество, че да пламне цялата къща. Пожарът нямаше да остане локализиран като в този случай.

— Тогава какво може да го е причинило?

Нямах представа и на този етап не исках да правя предположения.

— Възнамерявам да разбера. Но дотогава е по-добре да не гадаем — отговорих и се обърнах към Фрейзър: — Искам да оградите с лента пътеката от входа до прага и около тялото. Не искам да оставям повече следи, отколкото се налага.

Сержантът кимна към Дънкан.

— Бягай да вземеш лента и да оградиш мястото на инцидента. Нямаме цяла нощ на разположение.

Забелязах, че наблегна специално на „мястото на инцидента“, за да покаже ясно, че не го третира като местопрестъпление. Челюстта на сержанта се раздвижи отново, но той не отвори уста и мълчаливо изпрати с поглед Дънкан.

Още преди да излезе, нечии фарове внезапно осветиха стаята, светлината от тях нахлу неканена през малкия прозорец. Чу се ръмжене на двигател, после настъпи тишина. Някой бе спрял автомобила си отпред.

— Имаме си гости — вдигна вежди Броуди.

Фрейзър вече нареждаше на Дънкан:

— Тичай навън. Не разрешавай на никого да влиза.

Но беше твърде късно. Когато излязохме от стаята, някой вече стоеше на прага на входната врата. Беше младата жена, с която разговарях на ферибота. Червеното й палто, по-голямо поне с два номера от нейния, просто крещеше на фона на потискащата сивота на къщата.

— Веднага я изведи оттук! — извика Фрейзър към полицайчето.

Жената наведе фенера, който държеше, и сложи ръка на очите си, когато Фрейзър насочи своя към лицето й.

— Внимавайте как се отнасяте с представителите на пресата.

„Пресата ли?“, смаях се аз. А ми бе казала, че пише романи. Дънкан спря пред нея, без да знае какво да прави. Жената вече надничаше над рамото му в желанието си да види какво има в тъмната стая. Броуди се опита да затвори вратата й, но ръждясалите й панти отказаха. Изскърцаха пронизително, но не помръднаха.

Маги му се усмихна нахално.

— Вие трябва да сте Андрю Броуди, нали? Баба ми е говорила за вас. Аз съм Маги Касиди от „Луис Газет“.

Той не се смути от появата й.

— Какво искаш, Маги?

— Не е ли очевидно? Искам да разбера какво става. Не се случва често да видиш полицаи в Руна. — Тя ни се усмихна подкупващо и продължи: — Какъв късмет имам, нали? Колко добре се получи, че дойдох да видя баба точно сега!

Сега разбрах защо се изнесе толкова бързо от ферибота. Беше отишла да намери кола. С една главна улица и полицейски рейндж роувър, единствен на острова, не беше никакъв проблем да ни открие.

Маги се обърна към мен:

— Здравейте, доктор Хънтър. Май не идвате тук заради пациент, нали?