Саймън Бекет - Огнената диря

— Стой на място, Бес — нареди на овчарката си.

Слязохме от колата и в същото време роувърът паркира зад нас. Къщата представляваше ниска едноетажна сграда, поглъщана бавно от дивата природа. Зад нея се издигаше върхът, който бях видял по-рано от кораба, но в настъпилия мрак от него бе останала само черна сянка.

— Това е Биен Турида — обади се Броуди. — По тези места минава за планина. Казват, че ако се изкачиш на върха й в ясен ден, ще видиш целия път до Шотландия.

— Наистина ли?

— Досега не се е намерил такъв глупак, че да тръгне да проверява.

Той извади от жабката на колата фенерче. Излязохме от колата и зачакахме Фрейзър и Дънкан. Аз извадих собственото си фенерче от куфара, който оставих в роувъра, и всички тръгнахме към къщата. Лъчите от фенерчетата ни подскачаха и се кръстосваха в тъмнината. Къщата не беше нищо повече от каменна хижа с потъмнели от мухъл и плесен стени. Вратата беше толкова ниска, че трябваше да се наведа, за да вляза.

Спрях на прага и обходих помещението с фенерчето си. Мястото явно беше изоставено от години, виждаха се само угаснали искри от отдавна забравен живот. Покривът капеше, а тясната стая с нисък таван събуди чувство за клаустрофобия у мен.

„Като гробница“, мина ми през ума.

Ядосан, прогоних бързо мисълта от главата си и огледах наоколо с око на професионалист. Стаята, в която се намирах, някога явно е била кухня. Видях стара печка, а един потънал в прах чугунен тиган все още стоеше върху студената й плоча. В средата на каменния под имаше разкривена дървена маса. В краката ни се търкаляха няколко чаши и бутилки — доказателство, че мястото не е било съвсем необитаемо. Миришеше на влага и на старо, но само толкова. Нищо не навеждаше на мисълта, че тук е имало пожар.

— Оттук — каза Броуди и лъчът на фенера му освети друга врата.

Докато приближавахме, долових първия слаб полъх на изгоряло, но в никакъв случай не така остър, както очаквах. Бравата беше счупена. Бутнах вратата и ръждясалите й панти изскърцаха зловещо. Влязох в другата стая, като внимавах къде стъпвам. Тук атмосферата беше още по-депресираща от онази в разрушената кухня. Сега миризмата се усещаше силно. Белият лъч на фенерчето ми зашари по старата ронеща се мазилка по стените, които бяха съвсем голи, с изключение на отворената уста на камината на една от тях. Но миризмата не идваше оттам. Източникът беше в средата на стаята и когато светлият лъч се насочи натам, усетих, че дъхът ми спря.

Не беше останало почти нищо от онова, което някога е било човек. Сега разбрах защо Броуди бе замълчал, когато попитах дали трупът е много обгорен. Много не беше точната дума. По принцип дори и нажежената до бяло камера в крематориума не може да превърне човешкия скелет на прах, но този пожар бе успял да направи точно това.

На пода имаше купчина сивкав прах и парчета сгур. Огънят бе погълнал костите, сякаш бяха кожа или плът. Бяха останали само по-големите, които се подаваха от пепелта като голи клони от снежна пряспа. Но дори и те бяха овъглени. Карбонът в тях бе изгорял и те бяха посивели и трошливи. Най-отгоре беше черепът. Лежеше там като счупена черупка от яйце, с наклонена на една страна долна челюст.

Освен тялото нищо друго в стаята не бе пострадало. Огънят бе изпепелил единствено човешкото тяло, бе успял някак си да превърне костите му в пемза, без да подпали нищо наоколо. Каменните плочи под него бяха почернели, но скъсаните и мръсни дюшеци на няколко крачки от тях бяха непокътнати. По пода имаше сухи листа и клонки, но пламъците бяха пренебрегнали дори и тях.

Все още обаче не бях видял най-лошото. Това, което ме остави без дъх, беше гледката на подаващите се от пепелта два крака и една ръка. Стърчащите от тях кости бяха обгорени до черно, но надолу по плътта нямаше и следа от огън.

Броуди се приближи до мен.

— Е, доктор Хънтър? Все още ли мислите, че няма нищо подозрително?

Отвън вятърът простенваше на равни интервали като нарочно подбран злокобен фон на страховитата сцена, която ни посрещна. Усетих, че Дънкан затаи дъх, когато двамата с Фрейзър застанаха на прага и видяха какво ни чака.

Но аз вече излизах от шока и макар и бавно, преминах в действие.

— Няма ли някакъв начин да осветим помещението? — обърнах се към другите.

— В колата имаме малък прожектор — каза Фрейзър, откъсвайки поглед от купчината кости и пепел. Виждах, че се опитва да демонстрира професионално спокойствие, но резултатът не беше много убедителен. — Дънкан, донеси прожектора. Дънкан!