Саймън Бекет - Огнената диря

— Само това, че имаме загинал при пожар човек и че имало нещо странно в тая работа. Не каза какво, само наблегна, че може да е странно, но не му се струвало подозрително.

Устните му се свиха в знак на неодобрение.

— Така ли ви каза?

— Защо, да не би да искате да кажете, че е…

— Не казвам нищо — отвърна той. — Сам ще решите, когато го видите. Просто очаквах Уолъс да изпрати цял екип, това е всичко.

Изведнъж започнах да се замислям, че може би не беше редно да идвам. Ако смъртта бе подозрителна, трябваше да се спазят определени правила и при нормални обстоятелства аз не трябваше да се намесвам, преди оперативните да са извършили оглед на мястото. Разпоредбите в това отношение бяха строги и категорични. Оставаше ми само да се надявам, че паниката около железопътната катастрофа не бе попречила на преценката на Уолъс.

Но в същия момент си спомних какво беше казал той за Броуди. „ Беше добър човек“. Пенсионираните ченгета трудно понасяха спокойствието на обикновения живот. Този нямаше да е първият, който преувеличава нещата, за да усети отново, че е във вихъра на събитията. Не вярвах много на приказките на Фрейзър за нервното разстройство на инспектора, но се зачудих дали слуховете за бившия инспектор не бяха определили и решението на Уолъс.

— Поиска от мен да хвърля един поглед — обясних аз. — Ако нещо ме наведе на мисълта, че не е случаен инцидент, ще се оттегля и ще чакам появата на оперативните.

— Предполагам, че така е правилно — отвърна някак неохотно Броуди.

Но се виждаше, че не е доволен от развитието на нещата. Каквото и да беше разказал на Уолъс по телефона, полицейският началник не го бе приел за чиста монета и той го усещаше.

— Как намерихте трупа? — попитах аз.

— Сутринта изведох кучето на разходка и то усети миризмата. Намерих го в един запустял крофт… тук казват крофт на малка ферма — поясни той. — Понякога съм виждал там да играят деца, но не и през зимата. И преди да попитате, не. Не съм пипал нищо. Може да съм пенсионер, но още помня правилата.

Не се съмнявах в това.

— Имате ли някакво предположение за името на жертвата?

— Никакво. Доколкото знам, никой от местните не е изчезвал, иначе щяха да съобщят. Тук живеят не повече от двеста души, така че е невъзможно някой да изчезне, без да се забележи.

— Има ли хора от вътрешността или от другите острови?

— Не са много, но има. Обикновено ни посещават естествоизпитатели и археолози. Всички острови тук са осеяни с руини от каменната, от бронзовата и от Бог знае каква още ера. Говорят, че е имало гробище, защото по хълмовете има много надгробни камъни, а в планината има стара часовникова кула. Освен това в момента се извършват много ремонтни дейности и доскоро островът беше пълен със строителни работници и предприемачи. За смяна на пътната настилка, ремонт на къщите — такива работи. Но откакто времето се обърна, всичко спря.

— Кой друг знае за трупа?

— Никой, доколкото знам. Казал съм единствено на Уолъс.

Това обясняваше любопитните погледи на местните и изненадата им, че виждат полицаи тук. Тяхното присъствие сигурно беше истинско събитие за малък остров като този. Не вярвах, че причината за пристигането ни ще остане за дълго тайна, но поне засега нямаше защо да се тревожим какво ще кажем на обществото.

— Уолъс ми каза, че трупът е силно обгорен.

Броуди се усмихна мрачно.

— Наистина е силно обгорен, но… по-добре да видите сам.

Тонът му беше категоричен и слагаше точка на темата.

— Каза ми също, че някога сте работили заедно — продължих аз.

— Да. Работехме в централното управление в Инвърнес. Ходили ли сте там?

— Минавал съм пътьом. След големия град, да дойдете в Руна, е била сериозна промяна за вас.

— Да, но към по-добро. Това място е чудесно за живеене. Тихо и спокойно. Човек има достатъчно време и място да помисли.

— Сигурно корените са ви оттук?

— За бога, не! Не, аз съм „пришълец“, както казват местните — обясни с усмивка той. — Когато се пенсионирах, реших да се махна от олелията на града и стигнах дотук.

Разговорът скоро замря. С напускането на района около пристанището изчезнаха и последните признаци на живот. Единствените знаци, че и тук живеят хора, бяха една полуразрушена колиба и стадо овце. В припадащия здрач Руна изглеждаше красиво, но безлюдно място.

Би било самотно човек да умре тук.

Колата се разтресе, Броуди зави и тръгна по тесен буренясал път. На няколко метра от нас фаровете осветиха стара полуразрушена къща. Уолъс бе казал, че трупът е намерен в крофт, но наоколо не бе останало нищо, което да напомня, че някога тук е имало ферма. Броуди спря зад къщата и изключи двигателя.