Саймън Бекет - Огнената диря

Младият полицай продължаваше да се взира в останките на пода. Лицето му бе пребледняло като платно.

— Добре ли си? — попитах го аз. Тревогата ми не беше свързана само с неговото състояние. Често се случваше при намирането на труп новобранците да повърнат върху останките. Това щеше да затрудни работата на всички.

Той кимна. Цветът започна бавно да се завръща на лицето му.

— Да. Извинете ме — измънка засрамено той и хукна навън.

Броуди се загледа в купчината.

— Казах на Уолъс, че има нещо странно, но той май не ми повярва. Вероятно е решил, че съм се размекнал след пенсионирането.

„Вероятно е прав“, си казах, спомняйки си съмненията, които самият аз таях само преди няколко минути. Не можех да виня Уолъс за скептицизма му. Видяното беше толкова необикновено, че ми се струваше нелогично.

Ако не го бях видял с очите си, щях да реша, че докладът преувеличава.

Трупът или това, което бе останало от него, лежеше с лицето надолу. Без да се приближавам, насочих фенерчето към оцелелите крайници. Долната част на краката до глезените беше непокътната и фактът, че на тях се виждаха маратонки, правеше гледката още по-зловеща. Тръгнах бавно с фенерчето из купчината, докато стигнах до ръката. Беше дясна и принадлежеше или на дребен мъж, или на едра жена. Не се виждаха пръстени, ноктите бяха изгризани и без лак. От разкъсаната плът на китката се подаваха лъчевата и лакътната кости, изгорели до въглен съвсем близо до плътта, черни и напукани от високата температура. Малко преди мястото, където трябваше да е лакътят, костите бяха напълно изгорели, както и плътта.

С краката положението беше същото. От тях се подаваха овъглените краища на пищялите, сякаш пламъците бяха изяли всичко до тази точка, после изведнъж бяха спрели и оставили работата си наполовина.

Но като изключим това, по оцелелите крайници нямаше никакви други доказателства за пожара, унищожил останалата част от тялото. Основните повреди по тях бяха от гризачите. Те бяха ръфали неизгорялата плът и костите, но щетите не бяха толкова големи, колкото щяха да са, ако тялото бе оставено навън. Меката тъкан бе започнала да се разлага в рамките на нормалното, мраморният ефект под почернялата кожа беше видим. Не се забелязваха инсекти, които често бяха решаващ фактор за определяне времето на разлагане. Но предвид студа и зимните условия не можех да очаквам повече. Мухите се нуждаят от светлина и топлина, средата не бе подходяща за тях. Звучи отблъскващо, но щеше да е още по-неприятно, ако бях открил личинки и яйца.

Зашарих с фенерчето из стаята. В огнището имаше останки от огън, а следи от по-малък се виждаха върху каменния под. Бяха на около шест крачки от трупа, но това не означаваше, че той е причината за изгарянето на тялото. Нищо не обясняваше как то е попаднало в пламъците, освен ако човекът е бил в безсъзнание.

Насочих светлината към тавана. Напуканата мазилка над трупа беше опушена, но не и изгорена. Върху нея имаше мазен кафеникав слой. Същите мазни петна се виждаха и на пода около човешките останки.

— Какви са тези кафеникави петна? — попита Фрейзър.

— Мазнина. Капе от тялото, докато то гори.

Той сви отвратено устни.

— Като да пържиш в гореща мазнина?

— Нещо такова.

Дънкан се върна с прожектора и през цялото време, докато го сглобяваше, не откъсваше очи от човешките останки.

— Чел съм за такива неща — каза неочаквано той, но щом се обърнах към него, веднага се смути. — Някои хора избухват в пламъци без видима причина. И нищо около тях не изгаря.

— Стига глупости, Дънкан! — сряза го Фрейзър.

Очаквах подобен коментар от момента, когато видях останките.

— Разбирам — казах приятелски на Дънкан. — Говориш за така нареченото „спонтанно самозапалване“.

— Точно така — закима енергично той.

Не беше изненадващо. Спонтанното самозапалване на хора обикновено бе причислявано към явления от рода на неидентифицирани летящи обекти и йети или паранормални феномени, за които няма логично обяснение. Имаше много документирани случаи на изпепелени хора в стая, иначе недокосната от огън, и много често сред въглените откриваха ръце и крака. Хората измисляха какви ли не теории, за да обяснят това явление — от обсебване до микровълни. Но всички бяха единни, че каквато и да е причината, тя не може да се обясни с познатите научни методи.

Аз обаче не вярвах в това.

— Ти пък какво знаеш за това? — озъби му се Фрейзър.

Дънкан ме погледна смутено.