Саймън Бекет - Огнената диря

Дънкан се прозя. Изглежда, че не бе спал добре. После разопакова приготвения от Елън сандвич с бекон и яйца с ентусиазма на дете пред торбата с коледните подаръци.

— Имали сме посетител тази нощ — информира ме Броуди. — Маги Касиди е идвала отново. Опитала се да направи снимки.

— Но не успя — обади се Дънкан. — Накарах я да обещае, че няма да пробва отново.

Броуди повдигна скептично вежди, но не каза нищо. На масата пред младия полицай имаше дебел учебник по криминология и знакът за отбелязване беше след първите няколко страници.

— Учиш ли? — попитах го аз.

— Не — изчерви се той. — Просто чета по малко.

— Тъкмо ми казваше, че иска да кандидатства за криминалист.

— Но по-нататък — добави смутено Дънкан. — В момента нямам много време за учене.

— Не пречи да гледа как работите — каза Броуди. — Тъкмо му разказвах за някои случаи, по които работихме с баща му, но май не успях да го разколебая.

Дънкан се засмя. Оставих ги да продължат разговора си и отворих работното си куфарче. Вътре имаше набор за работа на терен — основни неща, които бяха винаги с мен, когато работех извън лабораторията: защитно облекло, обувки и маски, латексови ръкавици, лопатка, четчици и два различни размера сито. И найлонови пликчета за събиране на доказателства. Имах купища от тях.

От ръкавиците и костюмите бяха останали само два чифта, другите бях използвал в Грампиан. Костюмите бяха огромен размер, за да мога да ги облека върху якето си. Сложих единия, поставих върху обувките найлонови терлици, после застъпих ръкавите на защитния костюм с латексовите ръкавици. При работа на открито обикновено използвах химически загряващи средства за ръцете, но сега всичките бяха отишли в Грампиан. Този път се налагаше да се примиря със студените си пръсти.

Дънкан следеше всяко мое действие и когато бях готов, остави сандвича си.

— Не ви ли притеснява? — попита той. — Имам предвид да работите с трупове?

— Недей да припираш, хлапе — укори го Броуди.

— Извинете, аз нямах…

— Няма нищо — уверих го аз. — Някой все трябва да го прави, нали? Свиква се.

Но думите му продължаваха да звучат в мен. „Не ви ли притеснява?“ Нямаше лесен отговор за този въпрос. Съзнавах добре нелицеприятната природа на работата си, както биха казали някои хора, но специалността ми беше такава. Това правех аз.

В какво ме превръщаше това?

С този въпрос в главата си излязох от караваната и вече тръгвах към къщата, когато един лъскав сребрист сааб приближи по пътеката. Привлечени от звука на двигателя, Броуди и Дънкан се появиха на прага в момента, когато той спря до фолксвагена на Елън.

— Какво прави тук, по дяволите? — измърмори ядосано Броуди, докато Страчън слизаше от колата.

— Добро утро — поздрави той и изчака златният ретрийвър да изскочи след него. Посегна към нашийника му, но кучето усети миризмата и хукна право към къщата.

— Да му се не види! — изруга Броуди и се затича след него.

Беше изненадващо бърз за мъж на неговите години и с неговото тегло. Успя да го хване, миг преди кучето да се шмугне през вратата, и за малко не падна, докато го издърпваше.

Страчън се спусна към тях.

— Божичко, съжалявам! — разтревожи се той.

Броуди продължаваше да дърпа нашийника, задържайки кучето, което не спираше да се дърпа напред и да рие с предните си лапи.

— Какво правите, по дяволите?

— Казах, че съжалявам. Подайте ми нашийника. Ще го прибера.

Страчън протегна напразно ръка. Кучето беше голямо и силно, но бившият инспектор го удържаше с лекота, стискаше толкова силно, че животното започна да се дави в напъна си да се освободи.

— Казах, че ще го прибера — повтори остро Страчън.

В първия момент реших, че Броуди няма да се подчини. Но след кратко колебание той подаде нашийника на стопанина на кучето.

— Не бива да се мотаете наоколо. Нито вие, нито проклетото ви куче.

Страчън успокои ретрийвъра, като не изпускаше нашийника от ръцете си.

— Извинявайте, нямах намерение да го пускам. Просто исках да видя дали мога да помогна с нещо.

— Можете, като се върнете в колата и си тръгнете. Това е работа на полицията.

Страчън изведнъж се ядоса.

— Интересно — изръмжа той. — Мислех, че сте пенсионер.

— Имам разрешение да бъда тук. А вие нямате.

— Прав сте, но това все още не ви дава право да ми нареждате какво да правя.

Челюстите на Броуди изтракаха:

— Полицай Маккини, придружете този господин до колата му.

Дънкан погледна несигурно към настръхналите един срещу друг мъже.