Саймън Бекет - Огнената диря

Под нея, точно пред стаята ми, стоеше едно момиче.

Изглеждаше като вцепенена, сякаш незнайна сила бе отнела способността й да се движи. Когато се показах на прозореца, тя вдигна глава и за секунда двамата останахме загледани един в друг. Не успях да я позная. Изглеждаше съвсем млада, най-много на двайсет, и носеше тънко яке, неподходящо за ужасното време навън. Под него се виждаше светла рокля или по-скоро нощница. Платът й се вееше на вятъра, а мократа коса бе залепнала по лицето й. Тя примигваше, за да предпази очите си от студения дъжд, и продължаваше да гледа към мен.

После се стрелна в сенките зад уличната лампа, пое към селото и скоро се скри от погледа ми.

Още със събуждането си на другата сутрин разбрах, че трябва да се разделя с надеждата, че бурята вече е отминала. Прозорците звънтяха застрашително от вятъра, а дъждът плющеше по стъклата, ядосан, че не може да ги счупи.

Споменът от недовършения разговор с Джени продължаваше да ми тежи, но когато се опитах да я набера, разбрах, че телефоните все още не работят. Реших по-късно да поискам една от цифровите радиостанции на полицаите и да й се обадя. Докато не поправеха надземните линии, те оставаха единствената ни връзка с външния свят.

Токът все още се държеше, макар примигващите лампи да подсказваха, че няма да е за дълго.

— Една от радостите на тукашния живот — каза Елън, когато слязох за закуска. Ана беше в кухнята и закусваше на масата. Пред нея имаше голяма купа със зърнена закуска. Малката газова печка работеше и вътре беше топло и уютно. — Щом започне буря, първо излизат от строя телефоните. Ако е силна, идва ред и на електричеството.

— И колко време продължава това?

— Ден-два, но понякога и повече. — Тя видя израза на лицето ми и се усмихна. — Не се безпокойте, ние сме подготвени. Всички тук са заредени с газ или бензин, а хотелът има малък собствен генератор. Няма да ви оставя да загинете от глад и студ.

— Какво е станало с рамото ти? — попита Ана и кимна към превръзката ми.

— Паднах.

Тя се замисли за секунда:

— Трябва да внимаваш къде стъпваш — каза самоуверено и се зае със закуската си.

— Ана! — сгълча я майка й.

Аз се засмях.

— Да, права си.

И влязох в бара с усмивка. От лошото настроение не бе останало и помен. Какво толкова, ако телефоните не работеха ден или два? Беше неудобство, но не въпрос на живот и смърт. Фрейзър вече седеше пред закуската си и поглъщаше пържените яйца с бекон и наденички. Изглеждаше махмурлия, но не колкото вчера. Явно вероятността екипът на полицията да пристигне всеки момент бе убила ентусиазма му.

— Говори ли с Дънкан? — попитах веднага, след като седнах. Тревожех се за момчето. Как ли се чувстваше в малката каравана на този вятър? Сигурно не му беше много комфортно.

— Да. Добре е — изломоти Фрейзър с пълна уста и бутна радиостанцията към мен. — Главният иска да му се обадите.

Настроението ми веднага падна под нулата. Бях сигурен, че новините нямаше да са добри. И не бяха.

— Бурята обърка всичко — започна директно той. Връзката беше толкова лоша, че гласът му се чуваше, сякаш от другия край на света. — Няма как да изпратим екип в такова време.

Въпреки че го очаквах, пак ми подейства като удар.

— Кога мислите, че ще можете?

В слушалката започна да припуква и отговорът му се изгуби. Помолих го да повтори.

— Казах, че не знам. Полетите и водният транспорт от и до Сторноуей са преустановени до второ нареждане, а синоптичната прогноза за следващите два дни не е добра.

— Не може ли да използвате хеликоптера на крайбрежната охрана? — попитах аз. Знаех, че те понякога прехвърляха полицейски екипи на недостъпни места.

— Няма начин. Бурята предизвика хаос в морето и момчетата няма да рискуват службата си за труп, престоял повече от месец на онова място. Но дори и да се съгласят, насрещното течение от скалите на Руна създава сериозни проблеми. Много е рисковано да се опиташ да кацнеш на острова в такова време. Съжалявам, но при това положение ще се наложи да изчакаме.

Разтърках слепоочията си, опитвайки се да успокоя появилата се болка. Нов пристъп на пращене задуши думите на Уолъс. После се чу:

— … да запознаете Броуди с фактите. Давам си сметка, че е пенсионер, но е ръководил разследването на две убийства. Опитът му ще е от полза, докато можем да осигурим екипа. Вижте какво ще ви посъветва той. — Настъпи кратка пауза. — Разбрахте ли какво ви казвам?

Разбирах добре, но не исках Фрейзър да чуе какво си говорехме. Затворих и се опитах да не го гледам в очите, докато му връщам апарата.