Саймън Бекет - Огнената диря

Нито пък аз. Отново приел делови вид, Броуди кимна към подвижната масичка, където лежеше черепът.

— Иначе как върви работата?

— Бавно. Опитвам се да намеря нещо, което да ми подскаже коя е тя.

— Ще успееш ли след онова, което остана от нея? — изненада се той.

— Не знам. Но мога да опитам.

Приближих се до масичката и включих лампата, за да могат двамата с Дънкан да видят какво правя.

— Състоянието на зъбите й е доста интересно. Напукали са се от топлината, но още преди това са били силно разядени. Въпреки това няма пломби, а там, където ги има, си личи, че са много стари. Очевидно не е ходила на зъболекар от години, което ме навежда на мисълта, че вероятно е живяла бедно. Хората от средната класа обикновено посещават редовно зъболекар. Всъщност зъбите й не са толкова лоши, но някои от тях са ерозирали чак до венеца. На тези години това най-често говори за силно пристрастена към наркотиците личност.

— Мислиш, че е била наркоманка? — попита Броуди.

— Така ми се струва.

Дънкан се надвеси над останките.

— Мислех, че наркоманите са слаби. Не казахте ли, че жената е била пълна?

Забележката му беше напълно оправдана.

— Да, сигурно е имала повече подкожна мазнина от средното количество, но всичко зависи от метаболизма и колко често е употребявала наркотици. Наднорменото тегло не означава, че трябва автоматично да ги изключим. Но тук има и нещо друго. Нали си спомняте какво ви казах за краката? Защо не са били овъглени?

— Защото не е имало достатъчно месо и мазнина по тях — отвърна бързо Дънкан.

— Както и че не е имало плат, който да изиграе ролята на фитил. Тя е носела маратонки, но няма следи от чорапи или чорапогащник. Предполагам, че е била облечена с пола и яке или късо палто. Платът е бил евтин, леснозапалим, следователно удобен за целта.

Погледнах към черепа, внезапно натъжен от бруталния начин, по който правехме дисекция на един човешки живот. Но това беше единственият начин да разберем кой й бе причинил това.

— И така, имаме млада жена, наркоманка, изоставила се дотолкова, че оставя зъбите си да изгният, оскъдно облечена и с голи крака през февруари — продължих аз. — Какво ви говори това за начина й на живот?

— Била е проститутка — каза Дънкан, този път по-уверено.

Броуди потърка замислено брадата си.

— Това обяснява най-добре защо едно работещо момиче от големия град ще измине целия път дотук.

— Имаш предвид, че е дошла с клиент?

— Не мога да измисля нищо друго. Това отговаря на всичко, което знаем до този момент. Съвпада с предположението ни, че е познавала убиеца. И обяснява факта, че е била на острова без местните да разберат как и кога е дошла. Мъжете, които си плащат за секс, обикновено не парадират с това.

Но на мен нещо не ми се връзваше.

— Струва ми се, че пътят е прекалено дълъг. А и защо ще рискуваш да водиш проститутка в Руна, ако се страхуваш, че хората може да разберат? По-логично е ти да отидеш при нея.

Броуди се замисли.

— Има и друга вероятност. Много проститутки се опитват да изнудват клиентите си. Като се има предвид зависимостта й от наркотиците, явно е решила, че си струва да дойде дотук, убедена, че ще измъкне някакви пари.

Това звучеше по-правдоподобно. Изнудването беше сериозен мотив за убийство и отговаряше на откритите от нас факти, колкото и малко да бяха засега.

— Може и да си прав — отвърнах, прекалено изморен, за да анализирам повече. — Но това си остава само предположение. Не знаем достатъчно, за да си вадим изводи.

— Така е — съгласи се Броуди. — Но продължавам да си мисля, че ако разберем при кого е дошла и защо, ще открием убиеца.

Загледан в засъхващите локви по пода, неволно се запитах дали убиецът не ни бе открил пръв.

Броуди предложи да остане в клиниката, докато отскоча до хотела да хапна нещо и да купя верига и катинар от селския магазин.

— Трябва ти почивка. Изглеждаш зле — каза ми той, премести един стол срещу вратата и се настани.

Наистина се чувствах зле. Рамото ме болеше, бях изтощен и от сутринта не бях хапвал нищо. Броуди ни увери, че магазинът трябва да е отворен по това време и Дънкан спря роувъра първо там. Дъждът беше спрял, но вятърът блъскаше колата из целия път до селото. Броуди ми бе казал, че телефоните все още не работят, затова се опитах да се свържа с Джени от радиостанцията на Дънкан. Въпреки че беше цифрова, сигналът прекъсваше и когато най-после успях да се свържа, отново чух гласовата й поща. „Какво очакваше? Да седи до телефона и да чака да се обадиш ли?“