Саймън Бекет - Огнената диря

Разочарован, върнах радиото на Дънкан. Той го прибра разсеяно, потънал в мисли. Откакто ги бях запознал с новите си открития, бе станал необичайно тих. Млъкна, отнесе се нанякъде и ако не му бях напомнил да спре пред магазина, щеше да го подмине.

— Извинете — измънка той и отби.

Докато слизах от колата, той продължаваше да гледа замислено пред себе си, но аз го отдадох на нежеланието му да прекара още една нощ сам в онази каравана.

— Няма нужда да ме чакаш — казах му. — Оттук ще се оправя и пеша. Свежият въздух ще ми подейства добре.

— Доктор Хънтър? — повика ме той, преди да затворя вратата.

— Да? — отвърнах и наведох глава срещу вятъра.

Но той явно бе размислил.

— Нищо. Няма значение.

— Сигурен ли си?

— Да. Глупаво е — усмихна се срамежливо. — По-добре да се връщам и да сменя сержант Фрейзър. Тежко ми, ако закъснея.

Можех да го притисна. Но после реших, че каквото и да се въртеше в ума му, той щеше да го каже, когато се почувства готов за това.

Вдигнах ръка за довиждане, но той, изглежда, не ме видя. Тръгнах към магазина. Лампите светеха и табелката на вратата ме увери, че е отворено. Едно малко звънче оповести вливането ми. Вътре имаше купища консервирани храни, щанд с железарски стоки и друг с плодове и зеленчуци. Миризмата ме върна в детството: силен аромат на сирене, свещи и кибрит. Зад очукания дървен тезгях една жена се бе навела и разопаковаше кашон с консервирана супа.

— Една секунда и ще ви обърна внимание — каза тя, изправи се и аз познах Карън Тейт. Броуди ми бе споменал, че работи тук, но бях забравил.

Без червенината от алкохола тя ми се видя още по-похабена. Подпухналите й очи издаваха отдавна изгубена красота. Когато видя кой е клиентът, и без това принудената й усмивка изчезна съвсем.

— Имате ли катинари? — попитах аз.

Тя вирна брадичката си към един рафт, където имаше кашони с различни железарски стоки, пръснати на случаен принцип.

— Благодаря — казах любезно.

Тя не отговори. През цялото време, докато ровех из болтовете, гайките и пироните, усещах враждебния й поглед върху гърба си. Най-после открих, каквото търсех — тежък катинар и навита на кълбо верига.

— Ще ми трябва един метър от това, ако обичате — вдигнах веригата, за да я види.

— Клещите са някъде там.

Не мислех, че ще мога да отделя веригата с една ръка, но нямах намерение да й доставя удоволствието да я моля за помощ. Започнах да ровя отново и на другия рафт до един стар дървен метър открих резачка за арматура. Измерих веригата, после я срязах, като подпрях едното рамо на резачката с бедрото си. Върнах всичко на мястото, където го бях намерил, взех катинара и веригата и се върнах на тезгяха.

— Ще взема и един от тези — казах, като избрах един голям шоколад от стойката.

Тя маркира стоките и изчака мълчаливо, докато ровех из портфейла си за пари.

— Не мога да ви разваля — изсумтя, когато видя банкнотата.

Чекмеджето на касата беше отворено и монетите, както и дребните пари, се виждаха ясно. Тя продължаваше да ме гледа, готова за отпор.

Прибрах портфейла и бръкнах в джоба си. Започнах да броя монетите под наежения й поглед. Подадох й ги и тя ги хвърли ядосано в чекмеджето. Трябваше да ми върне, но реших, че не си струва да се разправям. Взех покупките и тръгнах към вратата.

— Решихте, че с шоколада ще ми разтопите сърцето, нали?

— Какво? — попитах объркано, помислих, че не съм чул добре.

Но тя продължаваше да ме гледа с презрение. Излязох, налагайки си да не затръшна вратата.

Все още ядосан, се подвоумих дали да не се върна в клиниката с веригата и катинара, но Броуди бе категоричен, че трябва първо да хапна, и беше прав. А и несъзнателно бях убеден, че никой няма да посмее да влезе в центъра, докато старият инспектор е там.

Разходката до хотела ми подейства добре. Беше ветровито, но дъждът вече не влизаше в очите ми, а въздухът беше хладен и свеж. Докато стигна до хотела, вече се бях успокоил. Прозорците на цялата сграда светеха и сякаш ме канеха да вляза. Пристъпих прага и отвътре ме посрещна аромат на прясно изпечен хляб и горящ торф. Дядото на всичките часовници цъкаше величествено, когато тръгнах из стаите да намеря Елън.

В бара нямаше никого, но от кухнята долитаха тихи гласове.

Нейният и на някакъв мъж.

Почуках на вратата и гласовете веднага замлъкнаха.

— Една минутка — извика Елън.

След няколко секунди тя отвори вратата и аз вдишах дълбоко миризмата на топъл хляб.

— Извинявайте. Тъкмо вадех хляба от фурната.