Саймън Бекет - Огнената диря

— Не, след всичко, което направи.

Устните на Броуди се стегнаха в тънка линия, докато му разказвах какво се бе случило току-що.

— Тъпо копеле! Само това ни липсваше сега. — Той се замисли за момент. — Искаш ли да остана още малко? Поне докато дойде време за разходката на Бес. И без това няма какво друго да правя.

Не разбираше колко много самота се криеше в думите му.

— Не, ще се оправя и сам. Ти също трябва да хапнеш нещо.

— Сигурен ли си?

Кимнах в потвърждение. Бях благодарен за предложението му, но трябваше да се съсредоточа в работата си. По-добре беше да няма кой да ме разсейва.

Когато си тръгна, промуших веригата през дръжките на двойната врата на центъра, съединих двата края с катинара и заключих.

Успокоен, че теренът е обезопасен, доколкото позволяваха условията, седнах на същия стол до вратата, където бе седял Броуди, и изядох приготвените от Елън сандвичи. Тя бе сложила в плика и термос с горещо кафе. Отпих от черната течност и се заслушах във воя на вятъра отвън.

Старата сграда скърцаше и стенеше като кораб в бурно море. По странен начин тези звуци ме успокоиха, а от храната ми се приспа. Клепачите ми натежаха и вече се унасях, когато поредният силен порив на вятъра разтресе стъклата на прозорците и ме стресна. Лампата над главата ми примигна, нещо изсъска, но в следващия момент светлината й стана по-ярка. „Време е да започваш.“

Черепът и челюстта бяха на мястото, където ги бях оставил. Включих лаптопа в контакта на стената, за да се зарежда. Батерията му беше пълна, но нямаше да издържи дълго, ако токът угаснеше. По-добре беше да използвам директното захранване, докато още можех, като се надявах вградената му защита да го предпази от колебанията по мрежата.

Изчаках да се появят всички иконки и отворих изпратените ми от Уолъс досиета на изчезнали хора. За пръв път имах възможност да ги разгледам като хората. Бяха общо пет, все на млади жени между осемнайсет и трийсет, изчезнали от Западните острови или от крайбрежните земи на Шотландия през последните два месеца. Знаех, че не е изключено просто да са избягали и в един момент да се появят в Глазгоу, Единбург или Лондон, привлечени от блясъка на големия град.

Но не всички.

Всяко досие съдържаше подробно описание на външния вид и джейпег снимка на изчезналата жена. Две от снимките бяха безполезни. Едната беше с плътно затворена уста, а другата беше в цял ръст с прекалено ниска резолюция, за да мога да работя с нея, но бързият поглед към описанието отдолу ми доказа, че няма да имам нужда и от двете. Едното момиче беше чернокожо, а другото беше прекалено ниско и не отговаряше на ръста от скелета в къщата.

Останалите три отговаряха на физическия профил на убитата жена. Техните снимки показваха, че все още могат да се нарекат момичета, и бяха направени малко преди да се случи онова, което ги бе разделило от техните близки, а може би бе отнело живота им. Имах чудесна програма за работа с дигитални образи и я използвах, за да уголемя устата на първата снимка, докато екранът не се изпълни с една гигантска анонимна усмивка. Разширих я и фокусирах, доколкото можех, после започнах да сравнявам челюстта й с тази на скелета.

За разлика от пръстовите отпечатъци, където трябва да има определен минимум съвпадащи линии, тук е достатъчен един елемент, за да потвърди нечия самоличност. Това може да бъде характерна форма на някой от зъбите, а понякога и отчупено парче, и собственикът на усмивката вече е установен.

Ето на това се надявах сега. Зъбите, които бях наредил в черепа, бяха криви и нащърбени. Ако нито една от жените на снимките не покажеше подобни зъбни дефекти, най-малкото щяхме да ги изключим като възможни кандидатки. Но ако имах късмет и откриех съответствие, щях да намеря името на анонимната жертва.

Още от началото знаех, че няма да е лесно. Снимките бяха от моменталните, не бяха правени за ужасната задача, която си бях поставил. Дори увеличени и изчистени, образите бяха неясни и замъглени. А лошото състояние на зъбите, които с толкова труд подредих в черепа, усложняваше нещата. Ако жертвата беше една от трите изчезнали жени, снимката й сигурно бе правена преди пристрастяването й към наркотиците, съответно преди загниването на зъбите.

След два часа взиране в детайлите усетих, че очите ми смъдят, сякаш бяха пълни с пясък. Налях си чаша кафе и разтрих схванатия си врат. Бях уморен и обезкуражен. Знаех добре, че възможността е минимална, но въпреки това се бях надявал да открия нещо.