Саймън Бекет - Огнената диря

Седях зад бюрото в клиниката. Беше тъмно, но не толкова, че да не виждам. Гъстият здрач постепенно покриваше всичко. Капаците на прозорците и вратата все още бяха отворени и черепът си стоеше на стоманения плот. Лаптопът беше на бюрото пред мен, екранът му беше тъмен. Халогенната лампа сочеше към подвижната масичка, но сега беше изключена.

Цареше пълна тишина. И без изненадата, която понякога съпътства такива моменти, разбрах, че съм заспал.

Усетих присъствие в ъгъла на стаята, преди да съм видял нещо. Човешката фигура тънеше в сянка, но аз все пак я виждах. Беше жена от плът и кръв. С наднормено тегло и кръгло симпатично лице с малко сурови черти, криещи някаква тъга.

Гледаше ме безмълвно.

„Какво искаш?“, попитах аз. Жената не отговори. „Направих всичко, което можах. Останалото е в ръцете на полицията.“

Без да откъсва поглед от мен, тя посочи към черепа на масичката.

„Не разбирам. Какво искаш от мен?“

Тя отвори уста. Очаквах да заговори, но вместо думи от устата й започна да излиза дим. Исках да отвърна поглед, но не можех. Димът просто струеше от устата й, от очите и носа, издигаше се на малки къдрави струи от пръстите й. Усетих мирис на изгоряло, но нямаше пламъци. Само пушек, който постепенно започна да изпълва стаята и да замъглява погледа ми. Разбрах, че трябва да направя нещо, да се опитам да й помогна.

„Но не можеш. Тя вече е мъртва.“

Пушекът се сгъстяваше и скоро започна да ме задушава. Все още не можех да помръдна, но нуждата да действам беше наложителна. Вече не виждах жената, не виждах нищо. „Стани! Веднага!“ Спуснах се към нея…

И се събудих. Все още бях в клиниката, седях на бюрото, където явно бях заспал. Сега стаята тънеше в мрак. Само няколко лампички на лаптопа ми светеха като звезди в тъмното. Екранът се бе изключил, което означаваше, че съм спал най-малко петнайсет минути.

Отвън вятърът продължаваше да бушува, докато се опитвах да се отърся от съня. Усетих, че не ми достига въздух и не виждам ясно, сякаш пред очите ми имаше тънък воал. И все още подушвах лютивия дим.

Поех дълбоко въздух и веднага се закашлях. Сега не само подушвах дима, но го усетих в устата си. Пресегнах се и включих халогенната лампа, но не последва нищо. Бурята сигурно бе прекъснала електричеството. Лаптопът работеше на батерии. Натиснах един клавиш и екранът светна, хвърляйки бледа синкава светлина в помещението. Сега вече виждах ясно носещата се из въздуха мъгла. Докато последните следи от съня ме напускаха, осъзнах, че не всичко е само сън.

Стаята беше пълна с дим.

Скочих и кашляйки се спуснах към вратата. Хванах дръжката, но веднага я пуснах. Беше гореща.

След посещението на неканения гост този следобед бях спуснал щората върху кръглия остъклен отвор, но сега открих, че отново е вдигната. Коридорът от другата страна беше пълен с оранжеви пламъци и дим.

Културният център гореше.

Отстъпих назад и бързо обходих с поглед клиниката. Единственият друг изход беше малък прозорец, разположен високо на стената. С помощта на стол сигурно щях да успея да се промъкна през него. Опитах се да го отворя, но той не помръдна. Видях, че е заключен, и изругах. Нямах представа къде можеше да се намира ключът за него, а и нямаше време да го търся. Грабнах настолната лампа от бюрото и замахнах да счупя стъклото, но в последната минута се спрях. Дори и отворен, прозорецът едва щеше да ми позволи да се промъкна през него. Но ако го счупех, нямаше как да се измъкна през малката дупка. И въпреки че вратата беше затворена, нахлулият наситен с кислород въздух отвън можеше да причини разрастване на пожара или експлозия. Не исках да рискувам. Димът в стаята се сгъстяваше все повече и ставаше все по-трудно да се диша. „Хайде! Мисли!“ Грабнах якето от закачалката и отидох до мивката. Завъртях кранчетата докрай и сложих главата си и него под струята. После направих същото с шала и ръкавиците. Водата се стичаше по лицето ми, докато се борех с якето, проклинайки превръзката, която спъваше движенията ми. Увих носа и устата си с мокрия шал, сложих ръкавица на здравата си ръка и метнах качулката върху главата си.

Взех лаптопа от бюрото и хвърлих последен поглед върху челюстта и черепа на масичката. „Съжалявам, Джанис!“

В същия миг стъклото на кръглия прозорец се пръсна.

В момента лицето ми бе обърнато настрани, а шалът и качулката ме бяха предпазили от хвърчащите парчета стъкло. Усетих ги да жилят кожата ми, където нямах защита, но усещането се притъпи от страховитата гореща вълна, нахлула след тях. Отстъпих назад и оставих димът и пламъците да превземат стаята. Те отнеха напълно шанса ми да се измъкна през малкия прозорец. Дори и огънят да не ме убиеше веднага, щях да стана на въглен, преди да мога да изляза.