Саймън Бекет - Огнената диря

Отново се загледах в трите снимки. Едната от тях ме привлече, без да мога да обясня с какво. Момичето беше на някаква улица, стоеше пред витрината на голям магазин. Лицето му беше привлекателно, но сурово, очите му гледаха предпазливо, устните му бяха напрегнати, въпреки че се усмихваше.

Ако тя беше жертвата, надали е била пасивната страна, си помислих.

Огледах снимката по-отблизо. Усмивката й разкриваше само резците и кучешките зъби. Бяха криви като онези в черепа, но нито един от белезите по тях не съответстваше. На левия горен резец на мъртвата имаше отчупено парче с ясна клиновидна форма, а онзи на снимката в лаптопа беше цял. „Откажи се. Губиш си времето.“

Но имаше нещо, което продължаваше да задържа погледа ми, макар да не знаех какво. Най-после го видях.

— Не може да бъде! — извиках.

Зададох нужната команда. Образът на младата жена изчезна и се появи отново, леко изместен. Сега вече можех да прочета думите на витрината на онзи магазин: „Издателство и магазин Сторноуей“. Но не написаното там беше важно, а това, че сега можех да го прочета. Буквите вече не бяха обърнати.

Бях гледал откъм грешния ъгъл.

Грешката се срещаше често и обикновено нямаше значение. Случваше се както при сканиране от негатив, така и при пренасянето от базата данни за изчезналите лица. Важното беше, че снимката е обърната. Лявото беше дясно и обратно.

Гледал бях в огледален образ.

С нарастващо вълнение уголемих отново зъбите на жената от снимката. Сега вече видях ясно клиновидния белег на горния ляв резец и той съответстваше точно на другия от отворения череп до мен. И на двете места долните кучешки зъби бяха изкривени и покриваха предните по идентичен начин.

Бях открил съответствие.

Чак сега си позволих да прочета описанието под снимката. Името на жената беше Джанис Доналдсън. Беше на двайсет и шест години: проститутка, алкохоличка и наркоманка, изчезнала от Сторноуей преди пет седмици. Не се споменаваше за предприето издирване, нито присъстваше в бюлетина, просто още един отворен файл, още една изгубена в суматохата душа.

Отново огледах снимката и замръзналата върху екрана усмивка. Джанис имаше пълно лице, кръгли бузи и наченки на двойна брадичка. Въпреки наркотиците тя беше от онзи тип жени, които винаги щяха да си останат пълни. „С наднормено тегло. За да има повече мазнина и да гори по-дълго.“ Откритието тепърва трябваше да се потвърди от стоматологичния картон и пръстовите отпечатъци, но аз не се съмнявах, че съм открил мъртвата жена.

— Здравей, Джанис — казах тихо.

Докато доктор Хънтър се взираше в екрана на лаптопа, в караваната Дънкан се опитваше да се съсредоточи в учебника по криминология. Но не му беше лесно. Вятърът беше по-силен от всякога. Въпреки че микробусът бе паркиран на завет до къщата и стените й поемаха яростните атаки на вятъра, той се клатеше като лодка.

Постоянното клатушкане му действаше разсейващо. Помисли си, че може би трябва да спре газовия нагревател, за да предотврати инцидент, ако той се обърне при някой от силните тласъци, но после размисли. Предпочете да поеме риска от пожар пред възможността да замръзне от студ.

Опита се да не мисли за клатещата се каравана и барабаненето на дъжда по тавана и заби поглед в редовете, но скоро откри, че чете един параграф за трети път, и най-накрая си призна, че тази вечер няма да стане.

Затвори учебника с въздишка. Истината беше, че не само вятърът го тревожеше. Умът му все още се въртеше около идеята, която му бе хрумнала по-рано. Знаеше, че звучи глупаво и цялата работа може да го направи за смях. Но не можеше да си го избие от главата и продължаваше да я върти из ума си. Отново това негово развинтено въображение! „Стига вече с твоите «Ако»!“

Въпросът беше какво щеше да направи с тези „ако“. Да каже на някого? Но в този случай на кого? За малко не сподели с доктор Хънтър по-рано тази вечер, но после се отказа. Можеше да каже на Броуди, разбира се. Или на Фрейзър. „Да, бе!“ Дънкан съзнаваше много добре липсата на какъвто и да било усет към детективската работа у сержанта. И този дъх на уиски рано сутрин беше просто отвратителен. Дали си мислеше, че хората няма да забележат, или просто не му пукаше? Бащата на Дънкан му бе разказвал, че някои полицаи се отчайват и амбициите им се свеждат до усилието да си пазят задника цял, докато се пенсионират. Сякаш описваше Фрейзър.

Запита се дали сержантът винаги е бил такъв, или бе потънал постепенно в блатото на безверието. Беше чувал разни истории за него, на някои вярваше, към други беше скептичен. Въпреки това се надяваше, че някъде зад спуканите от алкохола капиляри се крие, макар и не много добър, но служител на закона.