Саймън Бекет - Огнената диря

Димът вече проникваше през шала и ме задушаваше. Кашляйки и кихайки, застанах с гръб към горещата вълна и хванах дръжката на вратата. Мократа ръкавица започна да дими, горещината проби през вълната, но успях да отворя вратата и се втурнах навън.

Оттам ме посрещна стена от огън и звуци. Пианото гореше като факла, клавишите отскачаха един по един и из въздуха се разнасяха остри нехармонични звуци, сякаш някой луд свиреше по него, докато струните се късаха и огъваха от пламъците. Дръпнах се назад, но знаех, че ако се върна в клиниката, ще загина там. В същия момент видях, че не цялата зала е в пламъци. Едната й половина гореше, жълтите огнени езици ближеха пода и тавана, но другата половина, където беше изходът, все още беше чиста.

„Хайде! Тръгвай!“ Затворих очи и се гмурнах в димния облак. Веднага загубих ориентация и сякаш ослепях. Миризмата на изгоряло проникна през шала. С разтуптяно от страх сърце и жаден за кислород, тръгнах напред, без да видя камарата столове в единия край. Спънах се и паднах върху тях.

Ужасна болка прониза рамото ми. Лаптопът изхвърча от ръката ми и се плъзна по пода.

Но не падането ме спаси. Сякаш внезапно попаднал в някакъв междинен слой, аз се оказах на относително чисто и празно място на пода.

„Глупак! Трябваше да гледаш къде ходиш!“, изругах се наум. В паниката си не можех да мисля трезво. Притискайки лице до дъските, поех жадно въздух и заопипвах около себе си за лаптопа, но не го открих. „Остави го!“, си казах и запълзях към изхода. Една пролука в димната завеса ми показа двойната врата точно пред мен. Поех за последен път чист въздух, изправих се на крака и се хвърлих към вратата.

И чух звъна на веригата.

Шокът и страхът ме парализираха. Бях забравил напълно за катинара. „Ключът. Къде е ключът?“ Не си спомнях. „Мисли!“ Бях дал втория ключ на Броуди, но къде беше моят? Разкъсах обгорялата ръкавица със зъби и трескаво затърсих из джобовете си. Нищо. „Господи! Останал е в клиниката!“

В същия миг усетих малкото парче метал в задния си джоб. „Слава богу!“ Извадих го внимателно с мисълта, че ако го изпусна, съм мъртъв. Пламъците вече лазеха по гърба ми. Гърдите ме заболяха, докато пъхах ключа в катинара, но не смеех да поема дъх. Щях да вдишам не въздух, а дим и горещината щеше да прогори дробовете ми. Пръстите ми действаха несръчно, ключалката упорстваше.

Най-после се чу изщракване и катинарът се отвори.

Веригата се изплъзна от дръжките и аз бях свободен. Отворих вратата с надеждата остъклената веранда да забави огнената вълна и да ми позволи да изляза навън, преди да ме застигне. Успях, но само наполовина. Усетих леденият вятър да докосва лицето ми, но веднага след това ме обгърна облак от горещ, лютив дим. Понесох се напред със здраво стиснати очи, докато се борех с болката в гърдите от липсата на въздух.

Нямах представа докъде бях стигнал, преди да падна. Но този път беше върху студената мокра трева. Отворих уста и започнах да дишам на малки глътки, вкусвайки студения, наситен с черен дим, въздух. Две ръце ме повдигнаха и повлякоха далече от центъра. Очите ми сълзяха обилно, но успях да позная гласа на Броуди, когато каза:

— Всичко е наред. Вече си на сигурно място.

Отворих очи и кашляйки, избърсах сълзите си. Той ме държеше от едната страна, а от другата зърнах едрата фигура на Гътри. Наоколо беше пълно с народ, пламъците осветяваха изплашените им лица. Видях да пристигат и още, наметнали набързо палта и якета върху пижамите и нощниците си. Някой извика „Вода!“ и след секунда усетих чашата между ръцете си. Надигнах я жадно, студената течност успокои като балсам пресъхналото ми гърло.

— Добре ли си? — попита Броуди.

Кимнах и обърнах поглед към културния дом. Сега вече цялата сграда гореше, изпращайки към небесата оранжеви пламъци и искри, а вятърът ги отнасяше надалеч. Клиниката, където бях само преди минути, също гореше и се издигаха облаци черен дим.

— Какво стана? — попита ме Броуди.

Опитах се да говоря, но нов пристъп на кашлица ме възпря.

— Добре, успокой се — каза той и отново ми подаде чаша с вода.

От тълпата се отдели друга фигура и забърза към нас. Беше Камерън, загледан невярващо в горящия център. После погледна към мен, очите му светеха безумно.

— Какво си направил! — изгърмя той с треперещ от ярост глас.

— Ох, за бога, остави го да дойде на себе си — каза Броуди.

Адамовата ябълка на Камерън започна да подскача под кожата му като хваната в капан мишка.