Саймън Бекет - Огнената диря

— Той ли да дойде на себе си? Това, което гори там, е моята клиника! — изрева той.

Опитах се да овладея спазмите и казах прегракнало:

— Съжалявам…

— Съжаляваш ли? Само погледни! Всичко отиде на вятъра! Какво направи, по дяволите?

Вените на слепоочията му пулсираха толкова силно, че се изплаших да не се спукат. Изправих се с мъка и изтрих сълзящите си очи.

— Нищо не съм направил — казах пресипнало. Гърлото ми сякаш беше пълно с чакъл. — Събудих се и видях, че центърът гори. Пожарът започна оттам, не от клиниката.

Но Камерън не повярва.

— Да не искаш да кажеш, че се е подпалил сам?

— Не знам… — започнах, но се закашлях отново.

— Остави го на мира. Току-що се спаси от сигурна смърт — ядоса се Броуди.

Наблизо се чу груб смях. Беше Кинрос, застанал пред тълпата. С черната си брада и маслиновочерната мушама изглеждаше като същество от друг свят.

— Но е добре, нали?

— Защо, предпочиташ да беше останал вътре ли? — озъби му се Броуди.

— Имаме ли право на избор?

Осъзнах, че вниманието на хората се бе насочило от пожара към нас. Огледах се. Бяхме оградени от островитяни. Те се събираха в кръг около нас, лицата им изглеждаха сурови и безмилостни на отблясъците от огъня.

— Не се е запалил сам — измърмори един от мъжете.

Чуха се и други възгласи, хората започнаха да питат за какво сме го използвали и кой ще плати за ремонта. Усещах как настроението се сменяше и гневът изместваше шока.

Изведнъж кръгът се разкъса и хората направиха път на една висока фигура. Отдъхнах си, като видях Страчън. Изведнъж напрежението спадна.

Той дойде до нас с разрошена от вятъра коса и се загледа в горящия център.

— Боже! Имаше ли някой вътре?

Поклатих глава и се опитах да потисна кашлицата.

— Само аз.

„И Джанис Доналдсън“. Погледнах към потъналата в пламъци сграда. Нямаше как да спася останките й.

Страчън взе от ръката ми празната чаша и нареди:

— Налейте малко вода.

Подаде я, без да погледне кой я поема. Чашата беше напълнена на мига и върната в ръката ми. Благодарен за студената вода, аз я изгълтах на един дъх. Страчън изчака да отлепя чашата от устните си и попита:

— Имате ли някакви предположения как е започнало?

До този момент Камерън бе гледал сцената с едва сдържан гняв. Сега изплю злобно:

— Не е ли ясно? Единственият човек вътре е бил той.

— Стига глупости, Брус! — тропна нетърпеливо с крак Страчън. — Всички знаем, че мястото си беше опасно. Инсталацията беше стара. Трябваше да построя цялото място наново, когато правех клиниката.

— И ще оставим нещата така? Ще го оставим да му се размине?

Страчън се усмихна, по-скоро на публиката, отколкото на него.

— Може да линчуваш доктор Хънтър, ако смяташ, че това ще те успокои. Ето, стълбът на лампата е там, предполагам, че ще се намери и въже. Но аз предлагам да изчакаме, докато разберем какво е станало.

Той обърна гръб на Камерън и заговори към тълпата:

— Обещавам ви да разберем какво се е случило. После ще построим нова, по-хубава клиника и културен център, давам ви честната си дума. Но тази вечер не можем да направим нищо повече. Сега всички трябва да се върнете по домовете си.

В първия момент никой не помръдна. Зад мен като на филм, това, което бе останало от центъра, се срути сред пламъци и дъжд от искри. Страчън продължаваше да гледа към тълпата. Хората започнаха постепенно да се разотиват, мъжете гледаха мрачно пред себе си, жените бършеха сълзите си.

Страчън се обърна към Гътри и Кинрос:

— Йън, Шон, съберете няколко мъже и останете за малко. Не мисля, че пожарът ще се разпространи, но е добре да го наглеждате известно време.

Това беше добър начин да разпръсне натрупалото се напрежение. Кинрос и Гътри изглеждаха изненадани, но и поласкани от оказаното им доверие. Те кимнаха и тръгнаха нанякъде, а Страчън се обърна към Камерън:

— Защо не се погрижиш за Дейвид?

— Няма нужда — отвърнах, преди да дам възможност на Камерън да реагира. Може и да беше медицинска сестра, но за днес присъствието му ми бе дошло до гуша. — Бих могъл и сам да се погрижа.

— Все още смятам, че трябва… — започна Камерън, но Страчън го прекъсна:

— В такъв случай няма защо да се мотаеш повече тук, Брус. След няколко часа трябва да влезеш в клас. Най-добре е да се прибереш и да си починеш.

Тонът му показваше, че няма да търпи повече възражения. Камерън си тръгна, но очите му хвърляха мълнии. Страчън го изпрати с поглед, после се обърна към мен: