Саймън Бекет - Огнената диря

— Минаха повече от десет секунди — измърмори Фрейзър.

Аз се изправих.

— Какво правиш, мамка му? — хвана ме Броуди.

Но аз отскубнах ръката си.

— Отивам…

В същия миг хотелът избухна.

Залитнах от силата на ударната вълна и невъобразимия трясък и се намерих на земята. Парчета от тухли и дърво полетяха из въздуха и аз покрих главата си с ръце. Когато нещата се поуспокоиха, рискувах и погледнах към хълма. Около сградата се виеше облак от прах и дим и я покриваше като тънък воал. Покривът не се виждаше и първите жълти пламъци вече проблясваха зад счупените прозорци. След миг огънят обхвана цялата сграда.

Хората от близките къщи вече тичаха насам. Пламъците се издигнаха нагоре и горещият въздух достигна до нас.

Обърнах се към Броуди и извиках извън себе си от гняв:

— Можех да го спра.

— Не, не можеше — отвърна уморено той. — Но дори и да си могъл, в мига, когато извади ножа от себе си, той вече беше обречен.

Отместих поглед. Знаех, че е прав. Хотелът заприлича на огнена сцена, дървените подове и стени горяха като факли. Както и всичко, което беше вътре.

— Ами Грейс? — попитах аз.

Потънало в сянка, лицето на Броуди беше обърнато към огъня.

— Какво Грейс?

След два дни небето над Руна се проясни. Вече наближаваше обяд, когато с Броуди оставихме колата му на шосето над пристанището и тръгнахме към скалистите хълмове, които гледаха към Стак Рос. Чайките се виеха над високата черна кула, а вълните се разбиваха в основата й, изпращайки високо във въздуха цели облаци от солени капчици и пяна. Поех дълбоко свежия въздух, жаден за нежната слънчева топлина.

Отивах си вкъщи. Полицията бе пристигнала вчера сутринта. Сякаш най-после заситила яростта си със събитията, на които стана свидетел, бурята утихна няколко часа след изгарянето на хотела. През нощта, докато опожарените му останки все още димяха, телефонните линии оживяха и ние успяхме да се свържем със сушата и с Уолъс. Водите около пристанището още бяха прекалено бурни, за да приемат или изпратят пътници, но небето се проясни и вече бе започнало да се развиделява, когато хеликоптерът на бреговата охрана се появи над скалите с първия от полицейските екипи, които през следващите двайсет и четири часа щяха да се изсипят на острова.

Руна се оказа център на трескава полицейска дейност, а аз най-после се свързах с Джени. Разговорът беше труден, но успях да я убедя, че всичко е наред, и обещах да се прибера у дома до ден-два. Въпреки че наоколо гъмжеше от полицаи, не можех да си тръгна веднага. Не само заради неизбежните разпити и официални доклади, но и защото не си бях свършил работата докрай. Щеше да отнеме дни, а може би и седмици, докато измъкнат телата на Страчън, Грейс и Камерън изпод овъглените останки на хотела, ако изобщо откриеха нещо, по което можеше да бъдат идентифицирани. Но освен тях оставаха труповете на Дънкан и Маги, и аз исках да бъда на разположение по време на първите огледи.

Бях преживял толкова много. Държах да стигна до края.

И ето, че вече всичко бе свършило. Вчера вечерта бяха върнали тялото на Маги във вътрешността, а останките на Дънкан бяха извадени от караваната още сутринта. Заедно с тях опаковаха и големия „Маглайт“, и всичко беше готово за лабораторен анализ. Фенерът не само отговаряше на формата на раната върху черепа му, но специалистите бяха открили по повърхността му следи от кръв и тъкан. Последната дума, разбира се, имаше лабораторният анализ, но за себе си бях убеден, че Грейс го бе убила със собствения му фенер.

При тези условия бях направил всичко, което бе по силите ми. Вече нищо не ме задържаше в Руна. Взех си довиждане с някои хора; с Фрейзър си стиснахме ръцете и се разделихме с няколко неловки пожелания, после отидох да видя Елън и Ана. Те бяха отседнали у съседите и изглеждаха изненадващо добре.

— Хотелът е само тухли и мазилка. А Майкъл… — Елън погледна към Ана, която си играеше наблизо. Видях тъмните кръгове около очите на младата жена, но духът й не бе сломен. — Да, съжалявам, че е мъртъв. Но благодарността ми за спасеното е по-голяма от мъката по загубеното.

До един час трябваше да пристигне друг хеликоптер с полицаи и след като ги оставеше на острова, щеше да ме откара до Сторноуей. Оттам щях да взема самолета до Глазгоу и да завърша едноседмичното си пътуване с друг самолет до Лондон. Най-после щях да си бъда у дома.

По-добре късно, отколкото никога.

Странно, но не чувствах очакваното удовлетворение. Въпреки че нямах търпение да видя Джени, се чувствах някак празен и равнодушен, докато се изкачвах към скалистия връх, където щеше да кацне хеликоптерът. Броуди също мълчеше, потънал в собствените си мисли. Въпреки че последните две нощи спах в неговата стая за гости, след пристигането на полицейските екипи двамата почти не бяхме разговаряли. Макар и инспектор, той беше пенсионер, цивилен гражданин, и колегите го изключиха любезно от разследването. Съчувствах му. След всичко случило се сигурно не беше леко да те захвърлят като ненужна вещ.