Саймън Бекет - Огнената диря

Изкачихме хълма и спряхме да си починем. Каменният монолит Бодач Руна се издигаше на известно разстояние от нас. Старецът самотник все още чакаше своето дете. Падината, където открихме колата на Маги, не се виждаше оттук, но миникупърът беше преместен оттам. Чайките кръжаха над нас и крещяха пронизително на яркото зимно слънце. Вятърът още напомняше за себе си, но вече по-слабо, а тежките сиви облаци, които доскоро изглеждаха непробиваеми, се бяха разпръснали и на тяхно място плуваха леки бели облачета, от които небето изглеждаше още по-синьо.

Денят обещаваше да бъде прекрасен.

— Това е една от любимите ми гледки — каза Броуди, загледан в тъмната скала, издигаща се от вълните като огромен комин. Повтаряйки движението на вълните петдесет метра под нас, вятърът рошеше нежно посребрелите му коси. Той се наведе и почеса старата овчарка зад ушите. — Идвах често тук, преди Бес да си изкълчи крака.

Почесах рамото си през якето. Все още болеше, но вече бях започнал да свиквам. Веднъж да се доберях до Лондон, щях веднага да отида на рентген и да се погрижа за него.

— Какво ще стане с Руна сега? — попитах аз.

В момента островът беше застинал в състояние на шок. Само за няколко дни бе загубил четирима от своите хора, един от които беше неговият голям благодетел; трагедията ставаше още по-голяма заради начина, по който бяха загинали всички те. Бурята също бе допринесла за тягостната атмосфера, морето бе погълнало една рибарска лодка и бе повлякло изскубналата се от котвата яхта на Страчън. Останките й вероятно щяха да се намерят в близките дни, но важното беше, че това бе последната загуба за острова. Хората постепенно щяха да се съвземат от ужасните събития и да се върнат към ежедневието си.

Броуди вдигна рамене.

— Бог знае. Сигурно за известно време ще продължат постарому. Но фермата за риба, новите работни места, инвестициите — с всичко това е свършено. Не виждам как ще оцелее без всичко това.

— Мислиш, че ще се превърне в още една Сейнт Килда?

— Не веднага, разбира се, но в крайна сметка — да. — Устните му се разтегнаха в усмивка. — Да се надяваме, че няма да издавят кучетата си, когато си тръгват оттук.

— Ти ще останеш ли?

— Ще видим — сви рамене той. — Въпреки че нямам причина да се местя.

Овчарката беше легнала до краката му с глава на лапите си и го гледаше напрегнато в очите. Той се усмихна, извади стара топка за тенис от джоба си и я хвърли напред. Кучето се затътри след нея, схванатите му крака не му позволяваха да се затича. Настигна я и я върна пред краката му, радостно махайки с опашка.

— Надявах се да намеря начин да поговоря с Грейс. Да разбера защо направи всичко това — казах аз.

Броуди хвърли отново топката.

— От ревност, Страчън ти го каза. И от омраза. Ще се учудиш колко силно може да бъде това чувство.

— Но това не обяснява всичко. Например защо е строшила черепа на Джанис Доналдсън и Дънкан, а Маги и Камерън е убила с нож? Не разбрахме нищо и за другите жертви, споменати от Страчън.

— Мисля, че просто са й се изпречили на пътя. Не вярвам да е планирала предварително убийствата им. „Маглайт“-ът на Дънкан й е попаднал пред очите и тя го е нападнала. Предполагам, че и с Доналдсън се е случило нещо подобно. Вече няма как да разберем.

Овчарката отново бе оставила топката в краката му. Броуди я вдигна, хвърли я напред и ми се усмихна накриво.

— Невинаги получаваме всички отговори, без значение колко усърдно ги търсим. Понякога трябва да оставим нещата, както са.

— Сигурно си прав.

Той извади цигара, запали и дръпна силно. Наблюдавах го, докато прибира пакета в джоба си.

— Не знаех, че си левичар.

— Моля?

— Току-що хвърли топката с лявата си ръка.

— Така ли? Не съм забелязал.

Сърцето ми ускори ритъма си.

— Преди няколко дни, когато пиехме чай в кухнята ти, ти използва дясната ръка. Тогава ви обяснявах, на теб и на Фрейзър, че който е убил Дънкан, е левичар.

— Е? Не разбирам накъде биеш.

— Просто се питам защо тогава използваше дясната си ръка, а сега лявата.

Той се вгледа в мен, леко засегнат и озадачен.

— Какво искаш да кажеш с това, Дейвид?

Устата ми внезапно пресъхна.

— Грейс си служи с дясната ръка.

Броуди обмисли думите ми.

— Откъде си сигурен?

— Когато държеше Ана, ножът беше в дясната й ръка. Бях забравил за това, припомних си го сега, докато те наблюдавах. Знаех, че има някакво несъответствие, но не разбирах какво. Онзи ден, когато се събудих у тях, Грейс приготвяше храната със същата ръка. Дясната, не лявата.