Саймън Бекет - Огнената диря

Фрейзър се втурна задъхан в стаята и се подхлъзна върху купчина разпиляна храна между порцелановите парчета.

— Божичко! — извика, когато видя проснатия на земята Страчън, но бързо се взе в ръце. — Газовите бутилки са затворени в сандък. Не мога да го отворя.

Броуди се мъчеше да изправи тежкия шкаф, който беше паднал пред задната врата и блокираше изхода. Щом чу думите му, заряза шкафа и се огледа наоколо.

— Ключовете трябва да са някъде тук — каза притеснено.

Но дори и да знаехме къде ги държеше Елън, нямаше да ни е от голяма полза. Всяко чекмедже беше извадено и счупено, а съдържанието му беше пръснато сред другите останки. Ключовете можеше да са навсякъде.

Броуди бе стигнал до същото заключение.

— Няма време да ровим сега. Трябва всички да излезем навън, да счупим ключалката и да спрем газта.

Не биваше да местим Страчън, но заплахата от газова експлозия не ни остави място за избор. Съвсем скоро тук нямаше да може да се диша. Пропанът беше по-тежък от въздуха, а раненият лежеше на земята и за него щеше да стане много по-опасно.

Кимнах в знак на съгласие.

— Може да използваме масата вместо носилка.

Грейс все още люлееше главата на Страчън в скута си и плачеше. Той ни наблюдаваше мълчаливо. Въпреки че беше близо до агонията, изглеждаше забележително спокоен.

— Оставете ме тук — каза неочаквано и с отслабнал глас.

— Мисля, че ти казах да мълчиш.

Той се усмихна и за миг ми заприлича на мъжа, когото срещнах за пръв път, когато пристигнах на острова. Грейс скимтеше като бито куче и не спираше да гали лицето му.

— Съжалявам, толкова съжалявам…

— Ш-ш-ш-т — отвърна Страчън. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Фрейзър и Броуди напрегнаха мускули и изправиха тежката маса. Отидох до малкото прозорче на кухнята и се замолих да не е заковано. Колкото и малко проветрение да предлагаше, все пак беше по-добре от нищо. Бях направил само две крачки, когато Страчън докопа нещо, лежащо между счупените съдове до него.

— Махни се оттам, Дейвид — каза той и го насочи към мен.

Беше запалката за газта.

Страчън сложи палец на копчето.

— Съжалявам, но аз няма да мръдна оттук.

— Остави запалката, Майкъл! — казах, опитвайки се да придам на гласа си увереност, каквато не чувствах. В кухнята имаше толкова много газ, че една искра бе достатъчна да се взривим. Погледът ми се стрелна към лежащия наблизо нагревател. Той имаше собствен резервоар с газ, а касетката с бутилките беше точно от другата страна на стената. Ако газта за нагревателя се запалеше, всичко щеше да хвръкне във въздуха.

— Не. — По бледото лице на Страчън се стичаха малки вадички пот. — Хайде, излизайте. Всички до един.

— Не прави глупости, Страчън! — извика Броуди.

Той вдигна запалката.

— Ако кажеш още една дума, ще натисна копчето веднага, кълна се.

— Мамка му, Броуди, млъквай! — не издържа Фрейзър.

Страчън кимна с мъка и устните му се разтегнаха в болезнена усмивка.

— Добър съвет, сержанте. Ще броя до десет. Едно…

— Ами Грейс? — попитах аз, опитвайки се да открадна малко време.

— Грейс и аз ще останем тук. Нали, Грейс?

Тя примигна през сълзи, сякаш чак сега осъзнаваше какво става.

— Какво си намислил, Майкъл?

Той й се усмихна.

— Довери ми се.

После, преди някой да може да го спре, извади ножа от корема си.

Кръвта изригна от раната, той изохка и стисна ръката на Грейс. Направих крачка към него, но той ме видя и насочи запалката към мен.

— Махайте се! Всички до един — изсъска през зъби. — Ох, господи!

— Страчън…

Броуди ме хвана за рамото.

— Хайде, Дейвид.

Фрейзър вече тичаше към вратата. Погледнах за последен път към Страчън. Той лежеше на пода и стискаше зъби от жестоката болка, едната ръка държеше запалката, другата стискаше ръката на сестра му. Грейс го гледаше невярващо. Тя усети погледа ми и вдигна очи към мен. Устните й се разделиха, искаше да каже нещо , но Броуди ме избута в коридора.

— Не, чакай…

— Тичай напред — извика той и ме дръпна към изхода.

Затича се по коридора, без да ме изпуска, влачейки ме след себе си. Фрейзър беше при роувъра, ровеше из джобовете за ключа.

— Остави я — извика Броуди, без да спира.

Нямахме време да стигнем до къщите, дори и най-близките бяха прекалено далеч, но наблизо имаше стара каменна стена. Броуди ме завлече зад нея, а миг по-късно дотича и Фрейзър. И тримата зачакахме с жадни за въздух дробове.

Настъпи тишина.

Погледнах към хотела. Изглеждаше толкова познат и обикновен в припадащия здрач с тъжно поклащащата се врата, че за миг реших, че няма да се случи нищо.