Саймън Бекет - Огнената диря

— Защо го е убила? — попита пресипнало Фрейзър, без да се обърне назад. Вземаше завой след завой с такава ярост, че ние хвърчахме от едната на другата страна.

— Не знам. Но досега винаги се местехме, когато Грейс… изпаднеше в криза. Този път останахме. Сигурно е изпаднала в паника, когато разбра, че полицията разследва убийство. Опитала се е да се отърве от всичко, което може да я уличи. Дънкан просто й се е изпречил на пътя.

— Просто й се е изпречил? — извика Фрейзър и дръпна така бясно волана, че колата поднесе.

— Спокойно — предупреди го Броуди, обърна се към Страчън и заговори с каменно лице: — Колко души е убила досега?

Страчън поклати глава.

— Не знам точно. Невинаги ми казва. Преди тези случаи бяха четири или пет.

Не знам кое ми подейства по-зле — числото или това, че Страчън не си бе правил труда да брои жертвите на сестра си.

— Разкажи ми за Елън — каза тихо Броуди.

Страчън затвори очи.

— Елън беше грешка. Между нас винаги са прехвърчали онези… искри . Опитвах се да я отбягвам. Страхувах се Грейс да не заподозре нещо. Но няколко месеца след пристигането ни разбрах, че Елън се кани да отиде на гости на свои приятели от колежа в Дънди. Намерих си претекст да замина и аз. Случи се само веднъж, и то по настояване на Елън. Когато разбрах, че е бременна, исках да й платя, за да замине някъде. Някъде на безопасно място. Но тя отказа. Заяви, че няма да вземе нито пени от мен, защото съм женен. Каква ирония, нали?

Горчивата му усмивка се стопи веднага.

— По цели нощи не можех да спя, ужасен от мисълта какво би станало, ако Грейс разбере. И ето, че се случи…

Гласът му секна. Къщата му вече се виждаше пред нас. Двете коли все още бяха отпред и прозорецът светеше. Това ми даде някаква надежда.

— Ще проверим ли? Може все още да е тук? — попита Фрейзър.

— Няма да я открием — каза убедено Страчън.

Броуди се взря в приближаващата се къща. Ако Грейс си беше у дома, можехме да приключим всичко още сега. Но ако я нямаше, щяхме да изгубим ценно време.

— Какво е това на алеята? — надигнах се на седалката аз.

Нещо жълтеникаво лежеше неподвижно на алеята към къщата. След миг разбрах какво е и изведнъж ми стана студено.

Беше Оскар, златният ретрийвър на Страчън.

— Убила е кучето? — зяпна Фрейзър. — Защо, за бога, ще го прави?

Никой не отговори, но докато отминавахме, лицето на Страчън доби още по-нещастен вид.

— Карай по-бързо — пришпори Броуди разтреперания сержант.

След няколко минути първите къщи се появиха пред нас. Когато влязохме в селото, здрачът вече покриваше острова. Улиците му бяха празни и в това имаше нещо зловещо. Фрейзър пое по пътя към хотела, без да намали скоростта.

Външната врата беше отворена.

Страчън изскочи, преди колата да спре напълно. Изкачи на бегом стълбите, но на прага се закова като ударен, лицето му изведнъж загуби цвета си под кървавите следи.

— Боже мой! — промълви Броуди, когато го настигна и погледна вътре.

Хотелът беше разбит. Навсякъде се виждаха изпочупени мебели. Дядото на всички стенни часовници лежеше разбит с циферблата към пода, огледалото се бе превърнало в море от малки сребърни парченца. Като дело на луд маниак. Но не това спря устрема на Страчън.

Коридорът беше покрит с кръв.

Тежката метална миризма се носеше из помещението като в касапница. Гъстата червена течност бе образувала локви по пода и абстрактни петна по стените. Беше изригнала като фонтан точно до прага и бе опръскала стената почти до тавана. Нападението явно бе започнало оттук. И не беше трудно да се проследи пътят му нататък. Кръвта образуваше следа от големи кръгли петна, преминаващи в дълга неравна диря, оставена от оттеглянето на ранения навътре по коридора. Дирята изчезваше към бара.

— О, не… — прошепна Страчън. — Моля те, Господи, не…

Кръвта все още не беше съсирена, което означаваше, че всичко се бе случило съвсем скоро. И имаше надежда ранената все още да е жива. Страчън и Броуди изглеждаха парализирани от гледката. Минах покрай тях и забързах по коридора, опитвайки се да не стъпвам в кръвта. По бялата рамка на вратата се виждаше кървав отпечатък от ръка. Някой бе потърсил опора там. Беше размазан, затова не успях да преценя дали ръката е малка или голяма, но беше оставена сравнително ниско, сякаш човекът бе пълзял. Или беше от дете.

Не исках да влизам вътре. Но нямах избор. Поех дълбоко дъх, опитах се да се подготвя за това, което ме очакваше вътре, и влязох в бара.