Саймън Бекет - Огнената диря

Броуди го погледна изненадано. Не бе очаквал от него да се предаде толкова лесно.

— Прав си — измърмори и го блъсна към изхода. — Мърдай.

Измъкнах се след тях и примижах на лъчите на залязващите, скрити зад сивите облаци, слънчеви лъчи. Леденият вятър ме остави без дъх, докато оглеждах раните на Страчън. Лицето му приличаше на пихтия. Въпреки че бе покрито с кръв и слуз, повечето рани бяха повърхностни, но едното му око беше подуто и почти затворено. От отока под него заключих, че не само носът му е счупен.

Потърсих в джоба си салфетка и започнах да трия кръвта.

— Остави го така — изръмжа Броуди.

Лицето на Страчън се сгърчи в пародия на усмивка.

— Винаги загрижен за ближния, нали, Броуди?

— Ще можеш ли да вървиш надолу? — попитах го аз.

— Имам ли друг избор?

Никой от нас нямаше. Страчън не беше единственият изчерпал силите си между нас. Катеренето по хълма и борбата бяха изтощили и стария инспектор. Лицето му бе посивяло. Но не вярвах, че аз изглеждам по-добре от тях. Рамото ми отново бе започнало да тупти и треперех като лист от вятъра, който ме пронизваше през повреденото ми от пожара яке като ледено острие. Всички имахме нужда да преодолеем колкото може по-бързо изложения на вятъра и градушката склон и да се приберем на топло.

Броуди побутна Страчън.

— Тръгвай.

— По-спокойно — предупредих го аз, когато видях, че Страчън залитна.

— Недей толкова да го съжаляваш. Готов беше да те убие.

Страчън погледна към мен над рамото на Броуди.

— Нямам нужда от съжаление, Дейвид. Но ти никога не си бил в опасност с мен.

— Затова ли размахваше онзи нож? — изсумтя инспекторът.

— Дойдох тук, за да свърша със себе си, не да убивам някого.

— Спести си тия измишльотини, Страчън — извика Броуди и го подкара надолу по склона.

Чувството, че нещо не е както трябва, че пропускам нещо, се засилваше с всяка минута. Исках да чуя какво ще ни каже Страчън, пък дори и да бяха измишльотини.

— Не разбирам — заговорих. — Ти уби трима души. Защо изведнъж реши да се самоубиеш? И защо сега?

На лицето му се изписа мъка и изглеждаше искрена.

— Защото умряха достатъчно хора. Исках да съм последният.

Броуди го блъсна за пореден път и той падна на колене в покритата с лед трева.

— Лъжеш, кучи сине! Кръвта по ръцете ти още не е засъхнала, а ти ни залъгваш с приказки! Боже, трябваше да те…

— Броуди! — вмъкнах се бързо между тях.

Той трепереше от гняв. Цялата му ярост беше насочена към коленичилия пред него мъж. Но успя с огромно усилие да си наложи спокойствие. Юмруците му се отпуснаха и той отстъпи назад.

— Добре. Но не мога да слушам този хленч, като знам колко хора уби. Съсипа живота и на Елън…

— Знам, но вече всичко свърши. Остави на полицията да се оправя.

Броуди пое дълбоко въздух и кимна. Но Страчън не откъсваше поглед от него.

— Какво каза за Елън?

— Недей да отричаш — стисна зъби той. — Знаем, че си баща на Ана. Горкото дете!

Страчън се изправи на крака. Гореше от напрежение.

— Откъде разбрахте? Кой ви каза?

Броуди го изгледа студено.

— Не си толкова умен, за колкото се мислиш. Маги Касиди те е разкрила. И, изглежда, всички на острова знаят.

Страчън се отдръпна, сякаш го бяха ударили.

— А Грейс? Тя знае ли?

— Това е най-малката ти тревога сега. След всичко…

— Знае ли?

Тонът, с който попита, ни стресна и двамата. Побързах да отговоря, усещайки да ме залива тревожна вълна.

— Стана случайно. Тя ни чу, докато говорехме.

Страчън потръпна и се обърна към склона.

— Трябва веднага да отидем в селото.

Броуди го дръпна към себе си.

— Няма да ходиш никъде…

Страчън се отскубна от ръката му.

— Остави ме да отида, идиот такъв! Боже, нямаш представа какво си направил!

Но не гневът му ме убеди в искреността му, а това, което видях в очите му.

Страх.

В същия момент разбрах какво ме тревожеше. И защо гледката на ножа в ръката му бе събудила това чувство. Страчън бе казал: „Накълцах ги като прасета“. Повдигна ми се от думите му, особено след като видях разрезите по овъгленото тяло на Маги и кръвта по колата й. Тя беше убита с нож, беше накълцана в буквалния смисъл на думата, но никоя от другите жертви не бе пострадала от нож. Това означаваше, че Страчън или не мислеше какво говори, или…

„Боже мой! Какво направихме…“

— Махни му белезниците — казах възможно най-твърдо.

Броуди ме погледна, сякаш съм полудял.

— Какви ги дрънкаш? Няма да…

— Нямаме време за това — намеси се Страчън. — Трябва веднага да тръгваме.