Саймън Бекет - Огнената диря

— Той е прав. Трябва да побързаме.

— Защо, за бога? Какво става? — извика Броуди, но вече посягаше с ключа към белезниците.

— Не ги е убил той — казах припряно, готов да се затичам надолу. Огромната грешка зазвъня в главата ми като камбана и всичко се разкри с ужасяваща яснота. — Била е Грейс. Той само я е прикривал.

— Грейс ли? — погледна ме невярващо той. — Съпругата?

Обърна се към Страчън.

— Грейс не ми е жена. Тя е моя сестра.

Слизането надолу до рейндж роувъра беше кошмарно. Градушката спря, но склонът бе покрит с бели топчета, те се топяха бавно и го превръщаха в пързалка. Вятърът, който се бе опитвал да ни забави, докато се изкачвахме, сега ни шибаше по гърбовете и правеше придвижването ни още по-опасно.

Анализът на действията е най-жестокият лукс за полицая. От самото начало бяхме на прав път и въпреки това ужасно далече от истината. Появата на онази фигура в клиниката, счупеното радио в яхтата и нападението над Грейс — всичко това беше работа на Страчън. Беше ни следил от първия ден след пристигането ни на острова, наблюдавал бе действията ни, дори ни бе саботирал от време на време. Но само за да защити сестра си. Той не беше убил никого.

Тя беше убийцата.

Не исках изобщо да се замислям колко време бяхме пропилели напразно. Единствената ни надежда беше, че Страчън бе взел ключовете и на двете коли, за да задържи Грейс вкъщи, след като бе разбрал какво е направила с Маги. Ако искаше да отиде до селото, щеше да й се наложи да ходи пеша. Въпреки това имаше достатъчно време да стигне преди нас. Започнах да се успокоявам, че може би не е тръгнала направо за хотела, но сам не вярвах в това. Бях видял как й подействаха думите на Броуди и въпреки това я бях оставил сама. Сигурно не й бе отнело много време да трансформира объркването си в гняв. Съзнавах, че много въпроси оставаха без отговор, но те можеха да почакат. Сега най-важното беше да стигнем до Елън и Ана преди Грейс.

Ако не беше прекалено късно.

Никой не проговори по пътя надолу. Нямахме нито време, нито въздух за това. Щом достигнахме до по-полегат участък, преминахме в лек тръс и затичахме в мълчание, нарушавано само от накъсаното ни дишане. Страчън беше в най-добра форма, но начинът, по който тичаше с притисната към едната си страна ръка, ме наведе на мисълта, че освен носа може би имаше и счупено ребро.

Фрейзър ни бе видял, докато слизахме, и ни чакаше в колата със запален двигател и надуто докрай парно, което изпълваше купето с благословена топлина. Когато видя окървавеното лице на Страчън, сержантът се захили злорадо.

— Някой май е паднал по стълбите.

— Давай бързо към хотела. Хайде, тръгвай! — едва успя да каже Броуди и се просна на седалката отпред. — Трябва да намерим Елън.

— Защо, какво…

Все още без дъх, Броуди се обърна към Страчън и докато Фрейзър обръщаше автомобила и поемаше към селото, успя да каже:

— Говори.

Лицето на Страчън беше неузнаваемо. Носът му се бе сплескал, а скулата под полузатвореното му око беше черна и подута. Сигурно вътрешно се гърчеше от болка, но не се издаваше с нищо.

— Грейс е болна. Вината е моя, не нейна — започна той, без да прикрива нищо. — Затова не мислех да се връщам от планината. Ако аз умра, тя повече няма да е заплаха за никого.

— Какво означава това? — попита Броуди. — Та ти си неин брат, за бога! Защо прави това?

— Неин брат? — ахна Фрейзър и ни хвърли в единия ъгъл на колата, завивайки с бясна скорост.

Никой не му обърна внимание. Страчън изглеждаше като човек, изправил се пред вратите на ада.

— Защото ревнува.

Погледнах през прозореца, но всъщност не видях нищо. Мислех за друго.

— Искаш да кажеш, че е убила Маги от ревност? — попитах го недоверчиво.

Страчън потръпна неволно, явно от болка. Беше се отпуснал и беше оставил движението на колата да го люлее напред-назад, без да прави усилие да се стегне.

— Разбрах какво е направила чак когато се прибра цялата в кръв. Маги бе дошла до дома ни два пъти, за да се срещне с мен. Първия път Грейс го преглътна, но не и втория. Престори се, че е видяла човек отвън, за да ме изведе от коридора, после пъхнала в джоба на Маги бележка, в която й определила среща от мое име. Взела моята кола, за да заблуди момичето, че съм аз.

„Значи наистина не е имало никой отвън“, си помислих аз. Само че инсценировката е била на Грейс, не на брат й.

— Опитайте се да разберете — каза Страчън и за пръв път в гласа му се промъкна умоляваща нотка. — Ние израснахме сами. Мама умря, когато бяхме съвсем малки, а татко пътуваше непрекъснато. Живеехме в изолирано ранчо със строга охрана и частни учители. Бяхме всичко един за друг.