Саймън Бекет - Огнената диря

Той продължаваше да стои до изхода, едната му половина тънеше в сянката.

— Това е въпросът, нали?

— Не усложнявай нещата още повече — казах уверено, но всъщност бях далече от всякаква увереност. — Помисли за Грейс.

Той направи крачка към мен.

— Казах ти да не я намесваш.

Останах на място, удържайки на инстинкта да отстъпя назад.

— Защо я нападна? Защо посегна на собствената си съпруга?

В очите му се появи искрена болка.

— Тя ме изненада. Бях в къщата, когато дойдохте първия път. Предположих защо идвате и знаех, че ще се върнете. Исках да ви попреча да използвате радиото на яхтата, за да си дам малко време да помисля. Но проклетото куче усети, че съм долу, и когато чух стъпките на Грейс по борда… се скрих и я ударих. Не исках да я нараня силно, но не можех да я оставя да разбере, че съм аз.

— И нагласи онази сцена? Накара я да изтърпи всичко това?

— Направих, каквото трябваше.

Но гласът му показваше, че се срамува. Усетил пробива, натиснах по-силно:

— Ти не искаш да избягаш от този остров, Страчън. Знаеш го, нали?

— Вероятно няма да мога. — На устните му се появи странна усмивка и аз усетих по гърба си ледени тръпки. — Но няма да се предам доброволно.

Той вдигна ножа. Острието му блесна като сребро на слабата светлина. Вгледа се в него, сякаш обмисляше нещо.

— Искаш ли да ти кажа защо се преместих тук? — попита той, но аз не успях да чуя отговора.

Внезапно някой се метна върху гърба му. Чу се изтракване, ножът изхвръкна от ръката на Страчън, а аз бях блъснат в стената. Болката в рамото ми избухна с неочаквана сила, а камъните потрепериха от удара. Погледът ми се замъгли, не можех да различа почти нищо, докато Страчън и другият се бореха на пода. Най-после другият обърна лице към здрачната светлина отвън и аз разпознах изсеченото сякаш от гранит лице на Броуди. Страчън беше по-млад и в отлична форма, но инспекторът беше по-як и опитен. Просна се с цялата си тежест върху Страчън и заби юмрука си в лицето му. Чу се хрущене, после още веднъж, когато го удари отново. Преди третия удар Страчън се отпусна. Мислех, че Броуди ще спре, но не познах. Той продължи да нанася удари с всичка сила.

— Броуди!

Той сякаш не ме чу. Видях, че Страчън престана да се съпротивлява, и когато инспекторът вдигна отново юмрук, хванах ръката му.

— Ще го убиеш!

Той ме избута, сляп и глух за думите ми. Видях на слабата светлина мрачната решителност в очите му и разбрах, че никакви доводи няма да го спрат. Успях да се оттласна от стената и използвах инерцията, за да го бутна върху неподвижния Страчън.

Болката избухна като пожар в рамото ми. Броуди се опита да се предпази, но аз, извън себе си от болка, скочих върху него, готов на всичко.

— Не!

За миг реших, че ще ме нападне, но постепенно яростта го напусна и дишайки тежко, той се облегна на стената омаломощен.

Коленичих до Страчън. Беше целият в кръв и в безсъзнание, но жив.

— Как е той? — попита Броуди, останал без дъх.

— Жив.

— Повече, отколкото заслужава, мръсникът му. — Лишени от предишната ярост, думите му прозвучаха вяло. — Къде е Фрейзър?

— Върна се при колата. Не успя да се изкачи.

Огледах се за ножа. Видях го да лежи до стената, извадих едно от останалите пликчета за фризер и го вдигнах. Беше сгъваем рибарски нож с десетсантиметрово острие. Достатъчно, за да ме прати на оня свят.

Но докато го гледах, нещо в съзнанието ми се размърда неспокойно. „Какво? Какво не е наред?“

Броуди вдигна ръка.

— Дай ми го. Ще го пазя, не се безпокой. — Видя, че се колебая, и добави: — Няма да го заколя, обещавам.

Докато му го подавах, досадното чувство, че нещо пропускам, продължаваше да ме гризе. Броуди пусна ножа в джоба си и в същия момент Страчън простена.

— Помогни ми да го изправим — казах аз.

— Мога и сам — изфъфли Страчън.

Носът му беше счупен и гласът му звучеше неясно. Приближих се към него въпреки протестите му. Броуди също се приближи, но преди това изви ръцете му назад, извади белезници от джоба си и ги щракна около китките му.

— Какво правиш?

— Взех ги за сувенир, когато се пенсионирах — отвърна той с крива усмивка. — Това се нарича граждански арест.

— Нямам намерение да бягам — каза Страчън, без да се съпротивлява.

— Знам, вече не можеш. Хайде, ставай — извика грубо Броуди и го вдигна на крака. — Какво става, Страчън? Да не искаш да пледираш невинен? Да ми разправяш, че не си убил никого?

— Не би имало никаква разлика — отвърна глухо той.