Саймън Бекет - Огнената диря

В очите й блесна гняв от грубия му тон и за миг си помислих, че ще му откаже. Но тя тръсна ядосано глава и отговори:

— Не обичам да ме наричат лъжкиня, но щом се налага, проверете.

— Аз ще огледам тук — каза Броуди на сержанта. — Ти виж външните сгради.

Грейс ги изпрати с поглед, все още ядосана, но и смутена.

— Дейвид, защо им е потрябвал Майкъл? Какво става?

Колебанието ми й бе отговорило. За пръв път видях тревога в очите й.

— Свързано е със случилото се през последните дни, нали? С убийствата?

— Съжалявам, но нямам право да ти отговоря на въпроса — отвърнах аз, разстроен, че светът й се срутва пред очите ми, а аз не можех да й помогна.

Кучето бе изпаднало в истерия от гласовете ни.

— Ох, за бога, Оскар! Млъкни! — извика нервно Грейс, отвори вратата на кухнята и бутна кучето навътре. — Хайде! Вън!

Ретрийвърът размаха опашка, явно не усещаше напрежението у господарката си, и подскочи весело, когато тя го задърпа към задната врата на кухнята.

Броуди слезе по стълбите и бързо поклати глава.

— Не е тук. Къде е Грейс?

— Усмирява кучето. Изплашихме я. Мисля, че започна да се досеща защо сме дошли.

Той въздъхна.

— Страчън трябва да отговори на много въпроси. Тя не само ще разбере, че съпругът й е убиец, но и че има дете от друга жена. — Лицето му се сви болезнено. — Господи, какво, по дяволите, е накарало Елън да…

— Броуди! — побързах да го спра, но вече беше късно.

Грейс стоеше като закована на прага на кухненската врата.

— Госпожо Страчън… — започна Броуди.

— Не ви вярвам… — прошепна тя. Кръвта се бе оттеглила от лицето й.

— Съжалявам. Не биваше да го научавате така.

— Не… Лъжете. Майкъл не би могъл. Той не би могъл !

— Много съжаляв…

— Махайте се! Махайте се! — каза тя. Беше по-скоро ридание, отколкото вик.

Не исках да я оставям в това състояние, но не можех да направя нищо, за да я успокоя. Тя прегърна раменете си с ръце и съвършените черти на лицето й застинаха като маска. Броуди затвори вратата след нас и тя се скри от погледа ми.

— Не исках да се случи това.

— Но се случи — отвърнах с гняв, какъвто не бях очаквал от себе си. — Хайде да намерим Фрейзър.

Спуснах качулката на якето до очите си и двамата тръгнахме към пристройките. Сега беше много по-студено отпреди. Вятърът сякаш се опитваше да ни избута от пътя ни, хвърляйки в очите ни дъжд и леден въздух. Фрейзър излезе от плевнята тъкмо когато свихме по пътеката към задната част на двора.

— Откри ли нещо? — попита го Броуди.

— По-добре да видите сами.

Той ни поведе обратно към плевнята. За последен път бях тук със Страчън, докато търсехме Грейс. „Но само аз си мислех, че е изчезнала и че наистина я търсим“, напомних си. А той през цялото време е знаел къде се намира.

Фрейзър отиде до една бензинова косачка в далечния край на помещението. Зад нея се намираше голяма туба за бензин. Нямаше капачка, само разкъсана пластмасова ивица, знак, че някога наистина е имало такава.

— Бас държа, че капачката, която намерихме до караваната след пожара, е от тук — каза сержантът. — Помните ли, когато срещнахме жена му на пътя и в колата й нямаше бензин? Обзалагам се, че той го е изсипал върху караваната, за да я подпали. Кучият му син, само да го пипна…

Челюстта на Броуди изтрака, докато слушаше Фрейзър.

— Хайде да проверим лодката.

Яхтата беше отключена. Намерихме я в състоянието, в което я бяхме оставили вчера, разкъсаните жици и парченцата пластмаса все още лежаха по пода. Но Страчън не беше на борда й.

— Къде е тоя мръсник? — скръцна със зъби Фрейзър. — Все трябва да е някъде.

Още докато го казваше, вече бях съобразил, че има само едно място, където би отишъл. Погледнах към Броуди и видях, че и той се досеща.

Страчън беше в планината. При надгробните камъни.

Бурята вече отминаваше. Спуснала се от Арктика, тя бе пресякла Северния Атлантик и събрала сила и скорост, бе вилняла на воля. Но докато стигнеше до Англия, щеше да се изтощи от собствената си ярост.

В Руна обаче тя беше в своя апогей, беснееше като хала, сякаш решена да потопи острова в морето. Докато изкачвахме голите склонове на Биен Турида, вятърът сякаш удвои силата си. Температурата падна главоломно, а леденият дъжд премина в град; тежките бели топчета подскачаха под краката ни и биеха по качулките като камъни.

Оставихме колата на пътя, колкото може по-близо до подножието на планината, и тръгнахме нагоре. Все още беше светло, но видимостта беше слаба и следобедът беше вече към края си. Оставаше час, най-много два, до началото на нощта. А паднеше ли мрак, да остане тук човек беше не само опасно, но можеше да бъде и фатално.