Саймън Бекет - Огнената диря

Стъпалата бяха мокри и хлъзгави и ние почти лазехме нагоре. Оставаха ни само няколко метра, когато Броуди се подхлъзна на едно изронено стъпало. Залитна към мен и ме запрати срещу парапета. Усетих как ръждясалото желязо поддава под тежестта ми и за миг увиснах във въздуха. Но Броуди ме сграбчи за якето и ме върна обратно.

— Съжалявам — каза задъхано. — Добре ли си?

Кимнах, но не посмях да се доверя на гласа си. Сърцето ми все още препускаше, когато тръгнах отново след него. Но в същото време забелязах нещо на няколко метра над нас.

— Броуди — извиках.

Той се обърна и аз посочих към друго тъмно петно, залепнало за една издатина в скалата. Беше прекалено далече, за да мога да взема проба, но вече знаех как се е получило. Тялото на Маги се бе ударило там, докато е летяло надолу.

Няколко минути по-късно вече бяхме на върха. Щом се появихме там, вятърът се втурна срещу нас с пълна сила. Мушна се под якетата ни, изду ги като хвърчила и малко остана да полетим надолу.

— По дяволите! — изруга Броуди и се обърна с гръб към вихъра.

Пристанището на Руна под нас приличаше на куха подкова, пълна с разпенена вода, обкръжена от остри скали. Гледката беше красива, но страховита. Разлюляното от вятъра сиво море и небето се смесваха на неясния хоризонт в една обща сива маса. Няколко самотни чайки се бореха храбро с ураганния вятър и надаваха жаловити крясъци, докато се опитваха безуспешно да настигнат вълната, преди да се оттегли в океана. Замислената снага на Биен Турида се издигаше в далечината, а стотина метра встрани от него Бодач Руна, символът на острова, стърчеше от торфените блата като присвит пръст. Всичко останало, което виждахме, бяха склонове, обрасли с полегналата под напора на вятъра трева. Нищо не подсказваше, че Маги или някой друг е бил тук тази нощ.

Дъждовните капки биеха като сачми по гърбовете ни, докато се връщахме към мястото, откъдето решихме, че е паднала. Вече започвах да си мисля, че си губим времето, когато Броуди посочи напред.

— Ето там.

Беше на няколко метра от нас. Торфът там беше утъпкан и когато се вгледах по-внимателно, видях нещо черно и лепкаво по мократа трева.

Въпреки силния дъжд следите бяха много.

— Тук е била убита — каза Броуди, изтри дъжда от лицето си и се наведе, за да разгледа по-добре съсиреците. — Като се има предвид количеството, може да се каже, че кръвта просто се е леела от нея.

Той спря и огледа внимателно периметъра.

— Ето, там има още. И там.

Петната бяха по-малки от онова на ръба на скалата, а дъждът бе отнесъл по-голяма част от тях, но все още можеше да се види ясно следата, която водеше от върха или по-вероятно към него.

— Бягала е — казах аз. — Вече е била ранена, преди да стигне догоре.

— Може да се е опитвала да слезе по стъпалата. Или е тичала слепешката. — Той ме погледна в очите. — И ти ли си мислиш същото?

— За онова, което каза Мери Тейт ли? — попитах и веднага кимнах. „Когато избягаха. След онзи шум.“ Може би хората, които бе видяла, не са бягали заедно. Може би единият е гонел другия.

Но откъде бяха дошли?

Не открихме кървави петна на друго място, а намерените бяха прекалено малко, за да добием ясна представа за посоката, откъдето Маги бе дошла. И дори и тези вече изчезваха, потъваха в калната земя под силата на поройния дъжд.

Броуди огледа още веднъж голия скалист връх и поклати ядосано глава.

— Къде е шибаната кола? Трябва да е някъде наоколо.

Но докато оглеждах заедно с него скалата, изведнъж ми хрумна нещо.

— Помниш ли какво отговори Мери, когато я попита къде е намерила палтото? Какви бяха точните й думи?

Броуди ме погледна озадачено.

— Каза, че някакъв мъж й го дал. Защо?

— Не, тя не каза един мъж, а мъжът .

— Е, и?

Посочих към камъка, сега на не повече от петдесетина метра от нас.

— Нали ми каза, че Бодач Руна означава „Старецът на Руна“. Може той да е „мъжът“, за когото говореше тя. Мери имаше фенерче. Може да се е качила дотук по стъпалата като нас.

Броуди се взря в големия камък пред нас.

— Хайде да погледнем какво има там — каза замислено той.

Роувърът изникна на триста метра от нас и пое в посоката, към която се отправихме и ние — към камъка. Имаше места, където пътят се скриваше от поглед, но едва ли някой можеше да пропусне Бодач Руна. Фрейзър без проблеми щеше да проследи посоката, по която вървяхме, и да ни пресрещне там.

Броуди вървеше с бърза крачка по неравния терен. Потръпвайки срещу вятъра и дъжда, аз усещах все по-ясно болката в рамото. Трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с него. В един момент земята отпред изведнъж се издигна и образува могила между нас и камъка. Сега виждахме само горната му част. Но докато приближавахме, аз различих нещо тъмно на склона зад него. Постепенно пред нас се показа покривът на кола.