Саймън Бекет - Огнената диря

Броуди се замисли за момент.

— Тя беше ли у вас, когато дойдохме да търсим баща ти?

До този момент не се бях замислял защо Кевин бе открехнал съвсем малко вратата и я държеше почти затворена. Сега разбрах, че не бе искал да видим какво става вътре. Той кимна и остави мълчанието му да отговори вместо него.

— А тази вечер? Пак ли имахте среща?

— Не! Аз… нямам представа къде е била. След разговора с Маги се прибрах вкъщи. Честна дума!

Сълзите отново напълниха очите му. Броуди се втренчи в него за няколко секунди, после кимна кратко.

— Добре, синко, време е да се прибираш вкъщи.

— Не, чакай за минутка — възрази Фрейзър.

Но Броуди очакваше намесата му.

— Всичко е наред, сержанте. Кевин няма да каже на никого за разговора ни. Нали, Кевин?

Младежът поклати енергично с глава.

— Няма, обещавам. — Скочи от стола и забърза към вратата, но се спря. — Татко никога не би наранил Маги. Нито другата жена. Не искам да му създавам неприятности.

Броуди не отговори. Нямаше какво да каже засега. Кевин отвори вратата. Силният дъжд веднага намокри прага, но той излезе бързо и затвори след себе си.

Броуди се върна при масата и седна срещу мен.

— Боже, каква нощ!

— Мислите ли, че може да му се вярва, че ще си държи езика зад зъбите? — попита скептично Фрейзър.

Старият детектив прокара ръка по умореното си лице.

— Не мисля, че ще се затича към дома да разкаже на баща си какво е споделил с нас. На теб как ти се струва?

Фрейзър, изглежда, се съгласи, но изведнъж очите му се разшириха тревожно.

— Господи, ами момичето? Кинрос знае, че тя е била свидетелка. Сега разбирам защо настоя да остане, докато я разпитвахме.

Думите му ме накараха да настръхна. Но Броуди не изглеждаше притеснен.

— Мери не е в опасност. Дори и да приемем, че убиецът е Кинрос — въпреки че нямаме доказателства за това — тя не го уличи и той трябва да е останал доволен от разпита. Сега знае, че тя не е заплаха за никого.

Фрейзър сякаш си отдъхна.

— Какво ще правим сега? Ще го арестуваме ли? С удоволствие ще щракна белезниците на гадното копеле.

Броуди не отговори веднага.

— Не още — каза накрая. — Всичко, което имаме срещу него, е само това, че е познавал Джанис Доналдсън. Това не е достатъчно, за да го задържим. Само ще разкрием намеренията си и ще му дадем време да подготви версията си, докато чакаме хората на Уолъс да се появят.

— О, моля ти се — възкликна Фрейзър. — Чухте добре какво каза собственият му син. Мръсникът сигурно е убил и Дънкан! Не може просто да си седим и да си чоплим носовете!

— Не съм казал такова нещо — отвърна рязко Броуди, внезапно разгорещен. Трябваше да положи усилие, за да възвърне самообладанието си. — Виж, сержанте, и преди ми се е случвало да разследвам убийства. Ако се хвърлиш неподготвен, рискуваш да изпуснеш убиеца. Това ли искаш?

— Трябва да направим нещо — продължи да упорства Фрейзър.

— И ще направим. — Той погледна замислено към увитото в брезента тяло. — Дейвид, все още ли твърдиш, че тялото на Маги е хвърлено от скалата?

— Напълно съм сигурен в това — отвърнах аз. — Няма как иначе да обясним всичките рани и фрактури по него.

Той погледна часовника си.

— След два часа ще съмне. Тогава ще се качим и ще огледаме наоколо. Да видим дали не са останали следи от станалото през нощта. Но дотогава ви предлагам да се върнете в хотела и да се опитате да подремнете. Чака ни дълъг ден.

— А ти какво ще правиш? — попитах го аз.

— Аз и без това не спя много. Ще остана тук и ще правя компания на Маги. — Той се усмихна, но очите му изглеждаха тъжни. — Не успях да я спася от убиеца, нека поне да направя това за нея.

— Искаш ли някой от нас да остане с теб?

— Не се тревожете за мен — отвърна тихо той. Взе един железен лост от тезгяха и го опита на тежина. — Ще се оправя.

Утрото настъпи сякаш по презумпция. Нямаше истинско разсъмване. Само неуловимо развиделяване, мътна сивкава светлина, оповестяваща официално настъпването на деня.

След като се прибрахме от работилницата, аз не си легнах веднага. Накарах Фрейзър да ме закара до бабата на Маги. Елън беше казала, че е ходила да помогне на старата жена, защото тя паднала. Не бях сигурен, че ще мога да направя нещо за нея, но се чувствах задължен да я прегледам.

Дължах го на Маги.

За разлика от повечето съседни къщи — наскоро ремонтирани дървени бунгала — Роуз Касиди живееше в малка каменна къща-близнак. Сградата бе полегнала от времето, на прозорците се виждаха тънки мрежести завеси, отдавна излезли от мода — ясен знак, че вътре живее възрастен човек. Не се виждаше мигаща светлина от свещи нито на първия етаж, нито горе.