Саймън Бекет - Огнената диря

— Значи е била намушкана с нож? — погледна ме Броуди.

— Пожарът е замъглил картината, затова не съм сигурен дали е намушкана, или насечена, но определено е била нападната с режещ предмет. Трябва да огледам местата на разрезите по костите в лаборатория, за да кажа със сигурност какво оръжие е използвано. Но нещата са малко по-сложни.

— По-сложни ли?

— Вратът й е счупен.

Спрях и разтърках очите си, за да прогоня внезапно обзелата ме умора. Но уморен или не, нямах никакви съмнения за видяното.

— Виж ъгъла, под който лежи главата й. Не искам да пипам тялото, но ако се вгледаш, ще видиш, че третият и четвъртият прешлени се подават ето тук. И са счупени. Счупени са също лявата ръка и десният пищял. Костите се подават през изгорялата тъкан.

— Не би ли могло да се случи, когато дъното на лодката пропадна в пламъците или докато са я влачили насам?

— Това би могло да причини някои счупвания, но не толкова много. И повечето от фрактурите са предизвикани от натиск, значи са причинени от удар.

Изведнъж спрях.

— Какво? — попита Броуди.

Но аз вече бях при мръсния прозорец. Беше много тъмно и не се виждаше добре, но жълтеникавата светлина от догарящата лодка ми позволи да видя тъмната сянка на една издигаща се на десетина-двайсет метра от нас скала.

— Ето как е свалил тялото дотук. Хвърлил го е от скалата.

— Сигурен ли си?

— Това обяснява фрактурите. Била е нападната с нож и след това или е паднала, или е хвърлена от скалата. Убиецът е слязъл долу и е довлякъл тялото от подножието на скалата до двора на работилницата.

Броуди кимна.

— В края на пристанището има стъпала, които водят до върха й. Ако имаш фенерче, можеш да се изкачиш по тях дори и в тъмното, и пак би било много по-бързо, отколкото да караш по пътя през селото. Освен това е много по-малко вероятно да те видят.

Това не обясняваше защо Маги би отишла на върха. Но ако не можехме да разберем защо, то поне бяхме започнали да сглобяваме картината, която отговаряше на въпроса какво се е случило.

Броуди разтри лицето си с ръце, дланите му минаха по наболата сивееща брада и аз чух характерния звук.

— Мислиш ли, че е била жива, когато е паднала отгоре?

— Съмнявам се. Жертвите, загинали при падане от височина, обикновено имат по китките си така наречените „фрактури на Колие“, защото слагат ръце пред тялото, за да се предпазят. Но тук не виждаме такова нещо. Счупена е само едната ръка и то над лакътя, при раменната кост. Това предполага, че тя е била мъртва или в безсъзнание, докато е падала.

Той погледна през прозореца. Навън беше тъмно като в рог.

— Сега е прекалено тъмно, за да видим нещо, но като се развидели, ще се качим горе и ще огледаме. Междувременно…

Думите му бяха прекъснати от рязък шум, идващ отвън. Чу се вик, после нещо падна на циментовия под. Веднага след това някой или нещо се опита да стане. Броуди изтича до вратата, но тя се отвори, преди той да я докосне. Леденият вятър влетя в стаята като хала и зафуча в ушите ни. Фрейзър изскочи навън и след малко се върна, като влачеше някакъв мъж за яката.

— Вижте кой слухти под прозореца — каза задъхано той и изблъска натрапника пред себе си.

Човекът се запрепъва и спря в средата на помещението. Пред нас стоеше Кевин Кинрос, слисан и треперещ от страх. Надупченото му от акне лице беше бледо като платно.

Младежът стоеше като вцепенен. Водата се стичаше от него и образуваше локва върху цимента. Той трепереше като лист, очите му бяха наведени, раменете му висяха надолу и му придаваха окаян вид.

— Питам те за последен път — предупреди го Фрейзър. — Какво правеше отвън?

Кевин не отговори. Веднага бях покрил тялото с брезента, но закъснях и когато Фрейзър го вкара вътре, погледът му попадна върху трупа. Младежът моментално отмести очи, сякаш гледката го опари.

Фрейзър го изгледа заплашително. Тази част от полицейската работа явно му допадаше. Тук се чувстваше в свои води и имаше шанс да възвърне част от авторитета си.

— Виж, синко, ако не ни сътрудничиш, ще си навлечеш куп неприятности, казвам ти го най-приятелски. Това е последният ти шанс. Мястото е заградено с полицейска лента. Какво правеше тук? Опитваше се да подслушваш, нали?

Синът на Кинрос преглътна тежко, сякаш се готвеше да заговори, но от устата му не излезе нито звук.

Броуди се намеси:

— Може ли аз да поговоря с него?

До този момент той бе стоял мълчаливо, бе оставил Фрейзър да се справи с това. Но заплахите на сержанта не даваха резултат. Само плашеха и без това треперещия от ужас младеж.