Саймън Бекет - Огнената диря

„Боже, дано да греша!“

Обърнах се към Гътри, който минаваше покрай мен, приканвайки хората към изхода.

— Ще ми намериш ли парче найлон или мушама?

Той не се обърна и аз реших, че не ме е чул или не ми обръща внимание, но след минута-две якият мъж се завърна с навито на руло парче брезент и ми го връчи.

— Ето — каза грубо.

Започнах да го разгъвам, борейки се с една ръка срещу бръснещия вятър. За моя изненада Гътри се наведе до мен и ми помогна. Докато разгъвахме брезента, от сянката изплува фигура на човек. Неспокойната светлина на пламъците озари лицето му и аз познах Камерън. Беше се втренчил в трупа с широко отворени очи.

— Боже мой! — прошепна ужасено. Адамовата му ябълка подскочи, докато преглъщаше. — Мога ли да помогна с нещо?

От надутото му държание нямаше и следа и аз се запитах дали най-после бе започнал да проумява какво става тук. Бях готов да приема помощта му, но Гътри изсумтя пренебрежително.

— За да прецакаш всичко, както обикновено ли? Скапаните ти превръзки няма да помогнат тук.

Камерън се сви, сякаш го бяха ударили. Без да каже дума, той се обърна и отиде при групата останали в двора мъже. При друг случай сигурно щеше да ми стане жал за него, но в момента ме чакаше много по-важна работа от чувствата на Камерън.

Предстоеше да реша какво да правя с тялото, но засега важното беше да го покрием. Без да задава въпроси, Гътри ми помогна да разгънем брезента докрай и да го разпрострем върху почернялата фигура.

— Кой може да е според теб? — попита ме той.

Можех да изкажа предположение, но нотката на страх в гласа му ме спря. Поклатих глава и си замълчах. Повдигнахме тялото и подпъхнахме брезента под него.

Глухата болка в сърцето ми подсказваше, че Маги най-сетне щеше да излезе на първа страница на вестника.

Огънят вече догаряше. Онова, което до снощи беше лодка, сега представляваше купчина тлеещи въглени и недогорели дъски. Вятърът все още разпалваше тук-там някоя от тях, но силата на огъня намаляваше, изтощена от собствената му ярост и усилията на събралите се мъже. Входът за двора вече беше облепен с последните остатъци от полицейска лента, беше толкова малко, че изглеждаше нелепо. Прикрепена към двата стълба, тя трептеше като жива на вятъра, по-скоро символ, отколкото реална преграда.

По-голямата част от хората вече се бяха прибрали. Броуди бе помолил Елън да събуди Фрейзър, когато се върне в хотела, и сержантът се бе появил след десетина минути, гузен и разрошен. Опита се да каже, че е трябвало да настоявам повече и да го събудя, но никой не беше в настроение да слуша нито обвиненията, нито извиненията му.

Накрая решихме да оставим тялото в работилницата. Все още нямаше яснота кога ще пристигне екипът на полицията, а правилото, че местопрестъплението трябва да бъде оставено във вида, в който е намерено, в този случай беше неприложимо. Дворът гъмжеше от хора през цялата нощ, а тялото беше извадено от огъня от човешки ръце. Нямаше смисъл да се тревожим, че ще замърсим уликите. По-късно щях да се заема с рутинния оглед, но за момента най-доброто, което можехме да направим, беше да му намерим безопасно място.

Тялото беше прекалено обгоряло, за да може да се разпознае, но не мисля, че някой се съмняваше на кого принадлежи. Маги така и не се появи, а нямаше къде да отиде, всички знаеха, че колкото и глупости да правеше, никога нямаше да остави баба си в такъв момент. Гътри и Кинрос пренесоха тялото вътре, като използваха брезента вместо носилка, и го оставиха в дъното на помещението. Гътри се прибра веднага вкъщи, оклюмал и нещастен, но Кинрос отказа категорично да си тръгне.

— Не и преди да чуя какво ще ми каже тя — заяви той и кимна с брадичка към Карън Тейт, която стоеше с отпуснати рамене до дъщеря си и гледаше нещастно.

Броуди не възрази и аз разбрах защо. Тейт нямаше да се поддаде на натиска от негова страна или от тази на Фрейзър, но Кинрос беше друга работа. Капитанът беше един от тях и тя нямаше да издържи дълго на атаките му.

Майката и дъщерята седнаха с гръб към покритото с брезент тяло — на същата маса, където днес следобед мъжете играеха карти. По лицето на Мери витаеше същият отнесен израз, какъвто бях забелязал онази вечер през прозореца си. Някой я бе убедил да вземе палтото на Маги. Увито в тиксо, то вече лежеше в багажника на полицейската кола. В джобовете му не бе намерено нищо, нямаше видими петна от кръв, нито други поражения, но въпреки това полицията щеше да го изследва за уличаващи следи. Вероятно беше плод на въображението ми, но докато гледах момичето да го съблича, ми се стори, че червеният плат вече бе изгубил част от ярката си свежест, изглеждаше износен и захабен.