Саймън Бекет - Огнената диря

Обикновено.

Изплувах от безсъзнанието си неохотно. Знаех, че щом веднъж се разбудя, ще ми е трудно да заспя отново. И в мига, когато си го помислих, вече беше късно. Пружините на леглото изскърцаха под мен, когато се надигнах да видя колко е часът. Беше малко след три. Хотелът тънеше в тишина. Чувах единствено вилнеещия отвън вятър и отговора на сградата. Тя пъшкаше, утихваше и пак простенваше като схванат от артрит старец. Усетил, че сънят си отива безвъзвратно, аз се загледах в тавана, опитвайки се да разбера каква беше причината. И изведнъж осъзнах какво се бе променило.

Можех да виждам тавана.

Стаята вече не беше тъмна. През прозореца влизаше слаба светлина. Първата ми мисъл беше, че идва от уличната лампа пред хотела, което означаваше, че на острова отново има електричество. Изпитах облекчение. Щом имаше ток, вероятно и телефоните щяха скоро да проработят.

Но още докато си го мислех, забелязах, че светлината през прозореца не беше постоянна. Примигваше, засилваше се и отслабваше и убиваше надеждите ми.

Станах, отидох бързо до прозореца и дръпнах завесите. Дъждът беше спрял, но уличната лампа отвън беше тъмна и се полюляваше от вятъра като дърво без клони. Светлината, която бях видял, идваше от пристанището. Грозни жълти пламъци се надигаха някъде от брега, отразяваха се в мокрите покриви на къщите и нарастваха с всяка изминала секунда. Нещо гореше.

Облякох се бързо, потръпвайки от болка заради невнимателните движения. Излязох в коридора и изтичах до стаята на Фрейзър.

— Фрейзър! Събуди се!

Но отговор не последва.

Ако бе останал в бара да дави в алкохол мъката и чувството си за вина, нямаше никакъв шанс да го събудя.

Зарязах го и хукнах по стълбата. Очаквах Елън да е будна, но от нея нямаше и помен. Вятърът се опита да изскубне якето от ръцете ми, когато изскочих навън, и аз побързах да го облека. Докато тичах надолу, хората вече излизаха от къщите си и тропаха по съседските врати, викаха се един друг и бързаха към пристанището.

Докато пресичах алеята за паркинга, забелязах, че старата костенурка на Елън не е там. Предположих, че вече е слязла при пожара, но нямах време да мисля за това. Пламъците се издигаха все по-нависоко и се отразяваха в локвите по улиците. Реших, че може да е фериботът, но когато изкачих хълма, го видях да се полюшва на вълните, танцуваше на примигващата светлина от пламъците на брега.

Пожарът беше в двора на работилницата.

Беше разглобената лодка на Гътри. Кърмата вече я нямаше, а малката кабина гореше яростно. Пламъците танцуваха вихрено над дървения й гръбнак зад облак от гъст черен дим. Наоколо се виждаха забързани хора, подаваха си кофи с вода и крещяха един на друг, за да надвикат пукота и пращенето. Гътри издаваше нареждания, въртеше се ту на едната, ту на другата страна, сякаш не беше на себе си. Кинрос излезе от работилницата с пожарогасител в ръце, приведе се срещу горещата вълна и се опита да се приближи до огъня, колкото може повече.

Една ръка падна на рамото ми. Обърнах се и видях Броуди, лицето му беше като болно от жълтата светлина.

— Какво стана? — попитах аз.

— Нямам представа. Къде е Фрейзър?

— Познай.

Смехът ни бързо премина в кашлица, когато вятърът внезапно промени посоката си и запрати в лицето ни облак дим. Силният порив разнесе пламъците нагоре и настрани. Почти всички жители на острова бяха тук, но малко от тях се опитваха да се борят с огъня, повечето гледаха безпомощно отстрани. Беше ясно, че няма да успеят да спасят лодката, но по-важното беше да не позволят на пожара да се разпространи.

В другия край на двора видях червеното палто на Маги. Беше сред зяпачите. Малко по-далеч от останалите стоеше и Камерън, лицето му ту просветваше, ту се криеше в сянка, според посоката и силата на пламъците. Потърсих с поглед Елън, но не успях да забележа лицето й в тълпата. Бях решил, че ще я намеря тук, но сега, когато можех да мисля по-трезво, ми се стори странно, че не бе събудила мен или Фрейзър.

Броуди видя, че се оглеждам, и попита:

— Какво има?

— Виждал ли си Елън?

— Не, защо?

— Колата й не беше на паркинга. Реших, че трябва да е тук.

— Не би оставила Ана — каза Броуди и също затърси лицето й сред другите. Нотката на тревога не убягна от слуха ми.

Не мога да си спомня кога точно усетих нарастването на напрежението. Вълната й заля множеството неочаквано и се разпространи по-бързо от пожара. Когато върнах отново поглед към лодката, сърцето ми вече се свиваше от ужасно предчувствие за беда, без да знаех защо и откъде бе дошло. Сега тя гореше с всичка сила. Пламъците се промушваха през дупките на липсващите дъски и се раздвояваха като змийски езици. Изведнъж вятърът повдигна димната завеса и всички видяхме, че вътре нещо мърда.