Саймън Бекет - Огнената диря

Една обхваната от пламъци човешка ръка се вдигна бавно нагоре, сякаш ни поздравяваше.

— Боже мой! — прошепна Броуди.

Лодката се срути и фонтанът от искри скри ужасната гледка от погледа ни.

Тълпата избухна изведнъж. Хората се развикаха, едни крещяха на някого да направи нещо, други се разплакаха. Но аз знаех по-добре от всеки друг, че нищо не можеше да се направи.

Някой ме стисна за рамото достатъчно силно, за да ме заболи и през якето. Обърнах се и видях очите на Броуди. Никога няма да забравя израза на лицето му. Произнесе само една дума, но тя беше достатъчна:

— Елън.

После разблъска хората и хукна към лодката.

— Броуди! — извиках и се затичах след него.

Но той не ме чу. Спря чак когато достигна до огнената стена. Сграбчих ръката му и го дръпнах назад. Бяхме толкова близо, че якетата ни започнаха да пушат. Ако лодката се срутеше сега, щяхме да изгорим и ние.

— Ела! Дръпни се назад!

— Тя мърдаше.

— Това беше само рефлекс. От огъня.

Той се отскубна от ръцете ми и се взря в пламъците, сякаш търсеше път между тях. Хванах го и отново го дръпнах.

— Който и да е, вече е мъртъв, Андрю. Нищо не може да се направи.

Видяното от нас не беше признак на живот, а точно обратното, механично движение, причинено от свиването на сухожилията на ръката. Нямаше начин някой да оцелее толкова дълго сред огъня.

Думите ми най-после достигнаха до съзнанието на Броуди. Той ми позволи да го издърпам назад и отстъпи, олюлявайки се, като човек, хванат в капана на някакъв кошмар. Лодката щеше да се разпадне всеки момент. Сега не беше време да се питам кой можеше да е вътре. Изтичах към Кинрос, който продължаваше безсмислено да пръска пяната от пожарогасителя върху огъня. Очите му блестяха от ярост и му придаваха свиреп вид. Лицето на Гътри, който стоеше наблизо, беше обляно в сълзи от дима, но вероятно и от гледката. Неговата мечта, неговата последна надежда потъваше в пламъците.

— Трябва да извадим тялото — казах на Кинрос.

— Разкарай се от пътя ми!

Хванах го за ръката и го стиснах.

— Не можеш да го изгасиш. Намери някакви пръти. Веднага!

Той се отскубна от ръцете ми и за миг помислих, че ще ме удари. Но после се обърна към другите мъже, които продължаваха да се борят отчаяно с огъня, и им нареди да донесат пръти от скелето и дъски от натрупаните купчини със строителни материали наблизо.

Безсилен да направя нещо полезно, застанах до Броуди и се загледах в суетящите се из двора хора. Мъжете веднага донесоха дълги пръти и с тяхна помощ се опитаха да измъкнат тялото. Гътри и още един мъж отскочиха назад, когато една част от лодката се разпадна, изпращайки искри и горящи парчета към небето. Беше невъзможно да извадим тялото невредимо от огнения ад, действахме на сляпо, но нямахме алтернатива. Ако не го извадехме сега, от него щяха да останат само пепел и кости и всички доказателства за престъплението щяха да изгорят заедно с лодката.

Беше немислимо да стоим и да чакаме, докато пожарът угасне от само себе си.

Лицето на Броуди беше неузнаваемо. „Не може да е Елън“, не спирах да си повтарям, усещайки ужасна празнина в себе си. Опитах се да отгатна къде можеше да е, каква друга причина би могло да има колата й да не е на паркинга. Но това ме паникьоса допълнително. „Боже господи, ами Ана? Къде е тя?“

Реших да отида до хотела и да проверя, но в последния момент страхът от това, което можех да открия там, надделя. Блуждаещият ми поглед се спря на червеното палто на Маги от другата страна на двора. Гневът отново ме завладя. Това, което тя скри от мен тази вечер, може би нямаше да предотврати трагедията, но как можех да съм сигурен? Трябваше да разбера какво знаеше тя.

Заобиколих горящата лодка и докато прекосявах двора, загледан в Маги, едва не се сблъсках с човека, който идваше от другата страна.

Беше Елън.

Носеше Ана на раменете си. Детето гледаше пламъците с премрежени от съня очи.

— Какво става? — попита Елън, загледана в лодката.

Преди да отговоря, Броуди дотича до нас и каза:

— Слава богу, че си добре!

Беше готов да я прегърне, но се спря и наведе смутено глава. Елън го погледна изненадано.

— Защо да не съм? Бях у Роуз Касиди. Защо и двамата ме гледате така? Какво става тук?

— Била си у бабата на Маги? — попитах изненадано аз. Нещо тъмно и тревожно започна да се надига от подсъзнанието ми.

— Да. Паднала и един неин съсед дойде да ме извика. Тя не обича Брус Камерън — добави тихо Елън. Между веждите й се появи бръчка на загриженост. — Горката жена, толкова много се тревожи! Маги беше излязла и не се прибра, докато бях там.