Саймън Бекет - Огнената диря

— Спокойно.

— Елън ще ме убие, ако я оставите да изстине.

Нямах сили да споря. Бях прекалено уморен, за да ям, но първата хапка промени усещането. Изведнъж се разтреперих от глад.

— Много народ се бе събрал тази вечер — каза тя, докато отчупвах първото парче от хляба. — Изплаших се, че Кинрос ще се нахвърли върху Камерън. Вие не си ли помислихте същото?

— Слушай, знам, че не си дошла тук да си бъбрим за тях, нали?

— Не. — Пръстите й зашариха по ръба на стола. — Искам да ви попитам нещо.

— Знаеш, че не мога да ти кажа нищо.

— Само един въпрос.

— Маги…

Тя вдигна пръст пред очите ми.

— Само един. И обещавам да не го включвам в статията.

— Къде ти е диктофонът?

— Боже, колко сте недоверчив! — Тя бръкна в чантата си и го извади. — Ето, изключен е. Доволен ли сте?

Върна го обратно и въздъхна.

— Добре. Един въпрос. Но не обещавам нищо — казах аз.

— Съгласна — кимна Маги. Изглеждаше нервна. — Броуди каза, че жената е проститутка от Сторноуей. Знаете ли името й?

— Не, Маги, няма да ти го кажа.

— Не ви питам как се казва, а само дали знаете името й?

Опитах се да открия капана. Но след като не настояваше за подробности, не виждах причина да не й отговоря.

— Неофициално.

— Но вече имате представа коя е, нали?

Оставих мълчанието ми да й отговори. Маги прехапа устни.

— Първото й име… да не би да е Джанис?

Изразът на лицето ми явно бе потвърдил. Оставих подноса със супата. Апетитът ми бе изчезнал.

— Откъде знаеш?

— Съжалявам, но не мога да ви разкрия източника си.

— Това не е игра, Маги. Ако знаеш нещо, трябва да го кажеш на полицията.

— На сержант Фрейзър ли? Това никога няма да стане.

— Тогава на Андрю Броуди. Това е много повече от една статия за вестника. Не може да си играеш с живота на хората.

— Просто си върша работата! — кипна тя.

— А ако убият още някого? Какво ще правиш тогава? Ще тичаш за още едно ексклузивно интервю ли?

Това явно я засегна и тя се загледа встрани.

— Ти каза, че си от Руна — продължих да я притискам. — Не те ли е грижа какво става тук?

— Разбира се, че ме е грижа.

— Тогава кажи ми откъде знаеш това име.

Виждах ясно как се бори със себе си.

— Вижте, не искам да ме разберете неправилно. Човекът, който ми каза… той ми се довери, разбирате ли? И аз не искам да му създавам неприятности. Той не е замесен в това.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Тя погледна часовника си и стана. — Трябва да тръгвам. Беше грешка от моя страна. Не биваше да идвам.

— Но вече дойде. И не можеш да си тръгнеш просто така.

По лицето й все още се четеше нерешителност, но тя тръсна глава.

— Дайте ми време до утре. Ако полицията все още не е дошла, обещавам, че ще кажа на вас или на Броуди. Но първо искам да го обмисля.

— Недей така, Маги!

Но тя вече отиваше към вратата.

— Утре. Обещавам. — Тя ми се усмихна набързо с онази нейна хлапашка усмивка. — Лека нощ.

След като си тръгна, седнах на леглото и започнах да си блъскам главата откъде, по дяволите, можеше да знае името на мъртвата жена. Бях казал само на Броуди, Фрейзър и Дънкан. Дънкан беше мъртъв, а не можех да си представя, че бившият инспектор или Фрейзър ще споделят нещо с нея.

Опитах се да изградя някаква версия, но бях прекалено уморен. Така или иначе тази вечер не можех да направя нищо повече. Супата беше изстинала, а и вече не бях гладен. Съблякох се и доколкото успях, отмих миризмата на пушек от себе си. Утре щях да проверя дали генераторът може да затопли водата достатъчно, за да си взема нормален душ. Но сега единственото, което исках, е да заспя.

Този път сънят дойде веднага.

Събудих се веднъж, точно преди полунощ, скочих от леглото и примигах. Бях сънувал кошмар. Преследвах някого и в същото време някой преследваше мен. Но не можех да си спомня от какво бягах или от кого. Единственият спомен беше чувството, че колкото и бързо да бягах, нямаше значение.

Легнах отново и се заслушах в тъмнината, докато сърцето ми се връщаше бавно към обичайния си ритъм. Стори ми се, че вятърът не фучеше толкова силно и докато се унасях, си позволих оптимистичната мисъл, че бурята утре ще утихне и полицията най-после ще пристигне.

Трябваше да помисля по-добре. Защото на място като Руна времето винаги пазеше най-лошото за накрая.

Най-мъртвото време в денонощието е около три часа сутринта. Тогава човешкият организъм достига най-ниската си точка на енергия и всички функции — физически и психически — почти замират. Това е времето, когато защитните механизми изключват, а сутрините изглеждат невъзможно далечни. Тогава сякаш се сбъдват най-лошите ни предчувствия, всички потискани страхове излизат на повърхността, а бягството изглежда невъзможно. Това обаче е просто състояние на съзнанието, естествен биоритъм, от който излизаме с първите утринни лъчи.