Саймън Бекет - Огнената диря

Чу се шумолене, явно събличаше палтото си.

„Признавам, че се чувствам леко притеснена. Господи, ако ми бяха разказали за някой друг, че прави такива неща… Чакай малко, какво беше това?“

Настъпи дълга пауза. Единственият звук идваше от забързаното и насечено дишане на Маги.

„Ето че ме пипна параноята. Няма нищо. Стори ми се, че видях някаква светлина, като от фенер. Сигурно е била падаща звезда. Толкова е тъмно, че не мога да разбера къде е небето и откъде започва земята. Но…“

Чу се изщракване.

„Браво, много хитро. Ела тук, в центъра на тая пустош, и си заключи вратите. Не, не че ме е страх. Човекът иска просто да поговорим насаме, това е всичко. И като се има предвид колко са дълги езиците на нашите хора, разбирам напълно желанието му. Въпреки това не съм сигурна, че идеята беше добра. Струва ли си всичко това? Давам му още пет минути и ако не се появи… Мамка му!“

Чухме как дишането й стана по-накъсано и забързано.

„Ето, отново онази светлина. Това не е падаща звезда. Някой има там. Точно така, ето пак. Ще отида…“

Чу се задавен вой, явно бе завъртяла стартера, но двигателят не запали. Гласът й се чу отдалече, сигурно бе оставила в бързината диктофона някъде встрани, за да запали минито.

„Хайде, хайде, хайде! Ох, недей така. Мамка му, не мога да повярвам! Какво клише. Хайде, скапана таратайко, хайде!“

Успокой се, ще я задавиш! Открих, че я насърчавам тайничко, макар да знаех крайния резултат.

Изведнъж тя се засмя облекчено.

„Слава богу! Видях фарове. Той е тук. Закъсня, но ще му го простя.“

Отново се чу смях, този път по-силен, после звук от избърсване на очите и носа.

„Боже, какво ще си каже той? Репортер, а циври като дете. Хайде, Маги, вземи се в ръце. От теб се очаква да си свършиш работата като професионалист. По дяволите, не мога да видя нищо от тези фарове! Защо не вземе да ги изключи? Избра такова място за срещата ни, не е ли редно да скрие тези светлини…“

Отново се чу шум, Маги оставяше диктофона някъде на скрито. После изщракване, предположихме, че отключва, защото последва звук от отваряне на врата. Заговори отново и този път звучеше бодро, дори малко надменно.

„Здрасти. За колко часа се бяхме разбрали? Нали каза в полунощ? Виж, защо не вземеш да изключиш тези фарове? Не виждам… Ох, извинявай, не исках… Хей, какво… Боже! Божичко!“

Когато писъците и молбите й заглъхнаха, наведох глава. Диктофонът бе записал всичко. Имаше леко пращене и заглъхване, явно беше удрян по време на борбата, но въпреки това целият саундтрак от убийството й беше документиран.

Виковете и звуците от действията бяха достигнали връхната си точка, после бе настъпила внезапна тишина, нарушавана единствено от слаб звук като от течаща вода. След малко осъзнах, че слушаме запис на вятъра и дъжда. Диктофонът бе изпаднал от колата, докато Маги се е измъквала от нея, и понеже нямаше по-силен звук, за да го активира, не след дълго бе изключил. Настъпи кратка тишина, после чухме гласа на Броуди:

„Питам се колко ли дълго издържат батериите на това чудо?“

А след това и собствения ми отговор:

„Доста дълго. И все още работят.“

Броуди спря записа на това място.

И тримата бяхме навели погледи, сякаш не искахме да се погледнем. Записът от убийството на Маги Касиди ни бе накарал да се срамуваме от нещо.

— Защо не е произнесла името на мръсника? — обади се Фрейзър. Гласът му показваше, че дори и той е разтърсен от чутото.

— Не е имало причина да го прави — отвърнах аз. — Записът е бил за нея самата. Който и да е бил убиецът, тя не е мислела, че я грози опасност. Беше нервна, докато го чакаше, но когато пристигна, гласът й показваше, че вече всичко е наред.

— Не го е преценила правилно — замисли се Фрейзър. — И цялата работа с онези фарове. Ясно е, че нарочно я е заслепил, за да не види, че държи нож в ръката си.

Броуди слушаше мълчаливо коментарите ни, но сега и той зададе въпроса си:

— Какво мислите за онази светлина, която е видяла, когато е пристигнала?

— Според мен е била Мери Тейт — отговорих аз.

Той кимна и прокара ръка по измъченото си от умората и вълнението лице.

— Мотаела се е наоколо с онова детско фенерче. Ако не беше завършило така, щеше да бъде дори смешно. Маги се разтреперва от страх от едно безобидно момиче, а отваря вратата на колата за убиеца.

— Да, но кой, по дяволите, е той? — каза ядосано Фрейзър.

Броуди отново насочи вниманието си към диктофона.

— Трябва да проверим дали из записите има нещо друго, което би могло да повдигне завесата пред нас. — Той се усмихна тъжно. — Може да научим нещо повече и за предишните случаи. Някой може да се е изпуснал пред нея.