Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Може би ако не мислех така, щях да вървя по-оживено на връщане към дома. Докато се приближавах, опитах да се отърся от мрачното настроение и да мисля за по-приятни неща. В края на краищата, жена ми ме чакаше, по всяка вероятност под завивките.

Пробягах остатъка от пътя, забързах по алеята за коли и докато влизах през предната врата, извиках:

— Върнах се.

Отговор не последва.

Реших, че Синтия вече е в леглото и ме чака да се кача горе в спалнята, когато чух глас от кухнята.

— Тук съм. — Прозвуча потиснато.

Застанах на прага. Тя седеше до масата. Телефонът беше пред нея. Лицето й бе пребледняло.

— Какво има?

— Обадиха се.

— Кой?

— Не каза.

— Какво искаше?

— Каза, че имал послание.

— Какво послание?

— Те ми прощавали.

— Кои?

— Семейството ми. Прощавали ми за онова, което съм направила.

Седнах до Синтия, сложих ръка върху нейната и усетих, че трепери.

— Добре. Опитай се да си спомниш точните му думи.

— Нали ти казах. — Тя прехапа устни. — Чакай малко. — Синтия събра мислите си. — Телефонът иззвъня, вдигнах слушалката и той попита: „Синтия Биги ли е?“. Втрещих се, че ме нарече така, но отвърнах, че съм аз. Не мога да повярвам, че го каза. „Твоето семейство ти прощава за онова, което си направила“. Не знаех какво да отговоря. Попитах го кой е и за какво говори.

— А той?

— Помълча и после затвори. — Докато ме гледаше в очите, по лицето й се търколи сълза. — Защо някой би казал подобно нещо? Какво имаше предвид? За какво ми прощават?

— Не знам. Вероятно е някой луд, който е гледал предаването.

— Но защо ще се обажда и ще казва такова нещо? Какъв е смисълът?

Придърпах телефона към себе си. Беше единственият високотехнологичен уред в къщата и имаше екранче, което показваше кой те търси и номера.

— Защо ще казва, че семейството ми прощава? Какво мислят, че съм направила? Не разбирам. И ако смятат, че съм им сторила нещо, как може да ми кажат, че ми прощават? Няма логика, Тери.

— Знам. Безумно е — отвърнах аз, без да откъсвам очи от телефона. — Видя ли откъде е обаждането?

— Погледнах, но не пишеше, а после, когато той затвори, се опитах да проверя номера.

Натиснах бутона за историята на обажданията, но нямаше запис за обаждане през последните няколко минути.

— Не показва нищо.

Синтия подсмръкна, избърса сълзата от бузата си и се наведе над телефона.

— Трябва да съм… Какво съм направила? Когато проверих откъде е обаждането, натиснах бутона да го запаметя.

— Но си го изтрила.

— Какво?

— Изтрила си последното обаждане.

— По дяволите. Бях толкова развълнувана и разстроена, че не знаех какво правя.

— Как звучеше гласът на мъжа?

Синтия не чу въпроса ми. Изражението й беше безучастно.

— Не мога да повярвам, че съм изтрила номера. Но и без това на екрана нямаше нищо. Пишеше само, че номерът е непознат.

— Добре. Не се тревожи повече за това. Как звучеше гласът на мъжа?

Синтия вдигна ръце безпомощно.

— Обикновен мъжки глас. Говореше тихо, сякаш се опитваше да го преправи, но нямаше нищо особено. — Тя млъкна, а после очите й блеснаха от идея. — Да се обадим на телефонната компания. Те са регистрирали обаждането и може дори да са го записали.

— Не пазят записи на всички телефонни обаждания, каквото и да мислят хората. И какво ще им кажем? Позвънил е някакъв луд, който вероятно е гледал предаването. Не те е заплашил, дори не е използвал обидни думи. — Сложих ръка на рамото й. — Не се безпокой. Много хора знаят какво ти се е случило. Това може да те превърне в мишена. Знаеш ли какво трябва да направим?

— Какво?

— Ще си вземем невписан в указателя номер и няма да получаваме такива обаждания.

Синтия поклати глава.

— Не.

— Миля, че не струва много скъпо и…

— Не.

— Защо?

Тя преглътна.

— Защото когато са готови да ми се обадят… щом семейството ми най-после реши да установи връзка с мен, трябва да могат да ме намерят.

След обяда имах свободен час, измъкнах се от училището, отидох с колата до „Памела“ и влязох вътре с четири чаши кафе.

Магазинът не предлагаше луксозно облекло и Памела Форстър, най-добрата приятелка на Синтия от гимназията, не се целеше в младите и екстравагантни клиенти. Лавиците бяха отрупани с консервативни дрехи, предпочитани от жени, които носят удобни и практични обувки, както обичах да се шегувам със Синтия.

— Е, добре, не е точно „Абъркромби и Фич“ — отстъпи тя, — но там няма да ми позволят да ходя на работа, когато искам, за да водя и взимам Грейс от училище. А Пам ми разрешава.