Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Синтия стоеше пред пробната в дъното на магазина и разговаряше с клиентка през завесата.

— Искате ли да пробвате същото, но дванайсети номер? — попита тя.

Не ме забеляза, но Пам ме видя и ми се усмихна. Тя беше висока и слаба и ходеше на осемнайсетсантиметрови токчета. Дългата до коленете й тюркоазна рокля беше стилна и очевидно не беше от наличната в магазина й стока. Фактът, че клиентите й не бяха запознати със страниците на „Вог“, не означаваше, че Пам не трябва да бъде в тон с модата.

— Много си любезен — отбеляза тя, поглеждайки четирите чаши кафе, — но в момента само аз и Синти държим фронта. Ан е в почивка.

— Може би кафето все още ще бъде топло, когато се върне.

Пам махна пластмасовото капаче и изсипа вътре пакетче захарин.

— Е, как вървят нещата?

— Добре.

— Синтия каза, че още никой не се е обадил след предаването.

За това ли искаха да говорят всички? Лорън Уелс, дъщеря ми и сега Памела Форстър?

— Да.

— Казах й да не го прави. — Пам поклати глава.

— Така ли? — Това беше нещо ново за мен.

— Отдавна беше. Когато се обадиха за предаването, посъветвах я да забрави миналото. Няма смисъл да се рови в тези глупости.

— Да.

— Изминаха двайсет и пет години. Станалото — станало. Ако не можеш да продължиш с живота си, след като под моста е изтекла толкова много вода, какво ще стане с теб след още пет или десет години?

— Не е споменавала за това.

Синтия ни видя, че разговаряме, и махна, но не помръдна от поста си пред завесата на пробната.

— Жената вътре пробва дрехи, в които няма начин да се побере — прошепна Пам. — Преди известно време си тръгна с неща, които не беше платила, и затова я държим под око. Плътно лично обслужване.

— Крала е от магазина? — попитах аз и Пам кимна.

— Тогава защо не я обвините? Защо я пускате да влиза?

— Не можем да го докажем. Само я подозираме. Даваме й да разбере, без да казваме нищо, и не я изпускаме от очи.

Започнах да си изграждам образ за жената зад завесата. Млада, грубовата и наперена. Типичната крадла, която всеки би посочил на очна ставка, може би с татуировка на рамото.

Завесата се дръпна. От пробната излезе ниска, пълна жена на петдесетина години и подаде няколко тоалета на Синтия. Ако трябваше да я категоризирам, щях да кажа, че е библиотекарка.

— Днес не виждам нищо интересно — учтиво каза тя, мина покрай Памела и мен и излезе.

— Тази жена? — учудих се аз.

— Същински дявол — отвърна Памела.

Синтия се приближи до мен и ме целуна по бузата.

— Черпиш кафе? По какъв случай?

— Имам свободен час и ми хрумна да дойда тук.

Памела се извини, взе кафето си и отиде в задната част на магазина.

— Заради тази сутрин ли? — попита Синтия.

— Ти беше развълнувана след телефонното обаждане и исках да видя как си.

— Добре съм — неубедително отвърна тя и отпи от кафето. — Нищо ми няма.

— Не знаех, че Пам се е опитвала да те разубеди да не участваш във „Фатален срок“.

— Отначало и ти беше против.

— Но не си споменавала, че и Пам не одобрява.

— Тя винаги държи да изкаже мнението си. Освен това мисли, че трябва да свалиш два-три килограма.

Самочувствието ми направо рухна.

— Жената, която пробваше дрехи, е крадла, така ли?

— Човек невинаги може да разпознае лошия — отвърна Синтия и отново изпи глътка кафе.

Днес беше денят за посещение при доктор Наоми Кинцлър след работа. Синтия бе уредила да остави Грейс при една приятелка след училище и после тръгнахме. От четири месеца веднъж на всеки две седмици се срещахме с доктор Кинцлър, която ни бе препоръчал домашният лекар. Той безуспешно се опитваше да помогне на Синтия да се справи с безпокойството си и реши, че ще бъде по-добре и за двама ни да говорим с някого, вместо да я види зависима от рецепти.

Отначало бях скептично настроен, че психиатърът може да свърши нещо, и след десет сеанса не бях по-убеден. Доктор Кинцлър имаше кабинет в една сграда в източния край на Бриджпорт с изглед към магистралата, когато не спускаше щорите, както бе направила днес. Предполагам, че ме беше забелязала да гледам през прозореца при предишните посещения, а мислите ми се рееха другаде, докато броях тировете.

Обикновено Кинцлър ни приемаше заедно, а понякога единият от нас излизаше, за да й позволи да говори насаме с другия.

Дотогава не бях ходил при психиатър. Знаех някои неща от филма „Семейство Сопрано“, където доктор Мелфи помага на Тони да преодолее проблемите си. Не можех да преценя дали нашите са по-сериозни от неговите. Около Тони непрекъснато изчезваха хора, но често той им уреждаше това и имаше предимството да знае какво им се е случило.