Пол Кристофър - Евангелието на Луцифер

След цяла вечност тя успя да се освободи от страшната прегръдка на вълната и задавено си пое дъх на пресекулки, като плюеше солена вода. Следващата вълна я затегли напред и надолу и тя едва успя да напълни дробовете си с въздух, преди потопът да я погълне. За втори път водната маса я затисна и я захвърли към рифа. Грубият пясък и коралите режеха кожата й и с невероятни усилия тя се пребори с течението за още една глътка въздух на повърхността.

Третата вълна я поде, но този път вместо корали срещна само пясък на полегатото дъно и почти не се наложи да плува, за да стигне повърхността. Препъна се и се хвърли с последни сили напред, като залиташе заради стремителния отлив на водата, чиято сила я подкоси. Запълзя, отново се изправи на крака и се втурна отчаяно напред, защото с някакво далечно кътче от разума си знаеше, че още една вълна със силата на първата можеше да отнеме живота й, когато спасението и оцеляването бяха толкова мамещо близо.

Тя се запрепъва отново в коварния пясък, който засмукваше петите й и почти успя да я препъне. Направи крачка, после още една, заслепена от шибащия косо дъжд. Напред, отвъд мократа плажна ивица се виждаше по-тъмната линия на дърветата — кокосови палми с извити от фучащия вятър и пороя стволове, лапите на бурята брулеха и разбиваха неузрелите им плодове в земята като гюлета. Фин си поемаше дъх със свистене, краката й тежаха като оловни, но поне вече не беше в плен на побеснелите вълни, които се разбиваха зад нея с оглушителен гръм.

С мъка се изкачи по пясъчната дюна и най-сетне се добра до равно място над изхвърлените водорасли, обърна се към морето и се отпусна изтощена на колене. Презрамките на банския й бяха скъсани. Все още не беше на себе си от уплаха, но заплака от облекчение, взряна във виещия кошмар на набиращия сила ураган. Беше жива.

През дъждовната пелена прозираше надигащата се, накъсана линия от пенливо бяло, която бележеше рифа, но нищо повече. Верен на думата си, Адамсън беше изпреварил вятъра и бе изчезнал. Изведнъж почувства докосване по рамото и се обърна с вик. Отстъпи, сърцето й беше се качило в гърлото. Беше Хилтс, с разцепено, обляно в кръв чело, с прилепнала коса, ухилен като умопобъркан. Той също беше оцелял.

— Неволя дом не избира: спиш, с когото падне! — извика радостно в ухото й.

— За какво говориш?

— Не само Адамсън може да цитира разни неща! — извика той. — Какво ще кажеш за:

— Библията? — попита Фин.

— Шекспир — ухили се Хилтс. — Госпожица Слин по английски в девети клас. „Бурята“. Трябваше да науча цялата проклета пиеса. За първи път ми влиза в употреба. — Той си пое дълбоко дъх, после издиша бавно. — Хайде. Дори Калибан 62 62 Герой от „Бурята“. — Б.ред. знаеше как да излезе от бурята.

Фин се събуди от ужасните крясъци на чайките, разнасяни из въздуха, и оглушителното ехо на вълните, които се разбиваха с грохот върху рифа. Смътно си припомни предната вечер с откъслечни картини и усещания: бруленето на вятъра, чудовищните звуци на развилнялата се природа, безмилостният пороен дъжд, който се изливаше косо и на моменти не й позволяваше да си поеме въздух. Звукът от водовъртежа на водата. Съзнанието, че няма никаква надежда.

Вместо надежда бяха оставени на капризите на бурите. Късно през нощта и рано призори вятърът промени посоката си едва с няколко градуса и ураганът премести мелачката си, отмина и водите спаднаха. Пред безстрастните лещи на камерите на Националното географско и атмосферно управление на височина около четирийсет и две хиляди километра в атмосферата въртележката на урагана започна да се накъсва и разпада.

Отвори очи и миг по-късно осъзна, че лежи точно край входа в изоставената колиба до фара. Умрялата котка я нямаше, както и повечето боклуци. Духът на котката все още витаеше в колибата с мускусната миризма на умряло животно. Презрамката на банския й костюм беше завързана със спретнат моряшки възел. От Хилтс нямаше следа. Фин усети, че главата й се пръска от болка. Освен това беше замръзнала.

Седна, треперейки. Огледа се. Ламариненият покрив на колибата някак си беше успял да се задържи върху гредите и очевидно прогнозата на Адамсън, че островът ще бъде залят от огромните вълни, не се бе сбъднала, защото, слава богу, тя беше на сухо и невредима.