Пол Кристофър - Евангелието на Луцифер

Тя плуваше с вдигната нагоре глава, плъзгаше се покрай обраслия с ракообразни и корали корпус и внимаваше да не се удари в него. Опитваше се да прецени силата на прилива зад нея и се чудеше колко време й остава, преди да я запрати към корпуса. Ако това се случеше, мидите и огненият корал с жилещите си отровни пипала и бодлив външен скелет щяха да разкъсат жилетката й на парцали. Изведнъж очертанията на отворената палуба изникнаха, Хилтс протегна ръка и я сграбчи точно когато вълната удари. Фин успя да устои на силата й, като се хвана със свободната си ръка за въжето на котвата, а после всичко отмина.

— Мислех, че няма да успея — въздъхна с облекчение, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— И на мен за секунди ми мина същото през ума — призна Хилтс. Чуваше се пращене и гласът му прекъсваше в слушалката й. — Но още не сме вън от опасност. — Той пусна с една ръка въжето и посочи нагоре.

Фин погледна. На петнайсет метра и половина над тях водата яростно беснееше, а вълните се разбиваха във всички посоки и насищаха водата с мътни мехурчета. Фин знаеше, че повърхността бързо се превръща в кошмар. Приближаващата се буря беше почти над тях; трябваше да стигнат до някакъв подслон или щяха да загазят яко.

— Трябва да изплуваме. Сега! — викна тя.

— Съгласен. Тръгваме!

Изчакаха следващата вълна да премине, после последваха въжето нагоре, като го държаха с една ръка, а с другата се оттласкваха. За тяхно голямо учудване надуваемата лодка беше устояла на бурните води и не беше потънала. Главата на Фин се показа на повърхността и тя видя, че положението е по-лошо, отколкото смяташе. През капките вода по маската й можеше да види хоризонта — черен кошмар от препускащи облаци, издигащи се като зловеща стена. Двамата изплуваха посред бушуваща, стенеща хала, почернелият хоризонт беше само предвестник на онова, което предстоеше. Фин вдигна маската си нагоре. Двамата се хванаха здраво за висящите странични въжета на лодката, а студеният дъжд изливаше върху тях бодливи ледени пръски. Изведнъж наблизо се чу невероятният звук от мегафон. Двамата се обърнаха към звука и не можаха да повярват на очите си.

На петдесетина метра, застанал разкрачен върху задната палуба на моторна яхта с надпис „Римляни XII“ през кърмата, стоеше Ролф Адамсън. В едната ръка държеше мегафон, а в другата пушка помпа.

— Господин Хилтс! Госпожице Райън! Моля ви! Веднага трябва да излезете от водата. Настоявам! Ако не внимавате, ще настинете.

Адамсън беше облечен с бели дочени панталони, синя дънкова риза и черни мокасини на босо. Седеше в дъното на просторния и богато декориран салон в един от големите бежови кожени фотьойли, пръснати из помещението. В едната ръка държеше чаша с чисто малцово уиски, а в другата — медальона на Луцифер. До него, в дънки и харвардска тениска, стоеше Жан-Батист Лавал, мнимият експерт по коптски надписи. Фин и Хилтс, облечени в дълги пухкави халати с избродирани отдясно на гърдите надписи „Римляни XII“, седяха на едно от продълговатите кожени канапета, подредени около преградите. Адамсън посочи към халатите с ръката, в която държеше медальона.

— Предполагам разбирате символиката на името? — попита той.

Фин заговори, преди Хилтс да успее да си отвори устата:

— Разбира се — отвърна кротко. — Идва от Библията. Послание на апостол Павел до римляните, дванайсета глава, деветнайсети стих: „Защото писано е: Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“.

Адамсън беше впечатлен.

— Отлично, госпожице Райън. Нямах представа, че произхождате от толкова религиозно семейство.

— Не. Просто родителите ми имаха прилично образование.

— Всъщност, това е „Римляни XII“ втори, ако искам да бъда точен — изрече с усмивка Адамсън. — Дядо ми притежаваше първия. Петнайсет и половина метрова яхта „Боинг Бридждек“. Обичаше да прескача до Кей Сал Банк с Джо Кенеди и кардинал Спелман на риболов на път за Хавана.

— Вашият дядо. Говорите за Скайлър Гранд, смахнатия радиоевангелист? — намеси се Хилтс.

Фин се запита доколко беше разумно да предизвикваш по този начин мъж с пушка, подпряна до стола му.

— Точно така, господин Хилтс.

— Не ми прилича на този Скайлър Гранд, когото знам — уточни Хилтс.

— Там е работата, господин Хилтс, че вие нищо не знаете за него. Малцина го познаваха истински. Той беше много сложна личност.

— Беше луд — равно изрече Хилтс.

— Несъмнено — усмихна се Адамсън. — Беше си смахнат, но в патриотизма му нямаше нищо ненормално. Вярваше, че Америка е най-великата нация и мисията й е да попречи на безбожния комунизъм да завладее планетата и да просвети държавите с ценностите на истинската демокрация.